След изборите. Новото разделение

  Чета шокирани коментари за изборите, търсене на врага с партиен билет, сумиране и изваждане на гласове, умножение и деление на емоции, интегриране и диференциране на потрес.
  А за мен това бяха най-лесните за прогнозиране избори.
  Дано се окажа опроверган, но като гледам индикациите, надали.
  Трябва да си дадем сметка, че в България за последните 10 години партията на властта (и властта на партията) се сдоби с ясен и твърд, мотивиран и нахъсен гръбнак - администрацията на всички нива.
  Именно затова смятах, че това са най-лесно предвидимите избори - те са за местна власт, те са за реална власт.
  Този административен гръбнак се храни с държавно финансиране, обществени поръчки и еврофондове. Като умножим със семейството, родата, балдъзите и шуранайките, се получават едни категорични минимум 600 000 гласа - гарантирани, в кърпа вързани.
  Партията на властта (и властта на партията) и своите партньори ги храни с такива постове. БСП по места също е на тази хранилка. Затова статуквото е циментирано и бетонирано.
  За последните 30 години ние от партии с електорат постепенно стигнахме до Партия с административен гръбнак.
  И тя много трудно може да бъде победена. Тя ще мачка с големи проценти.
  Статуквото е циментирано, бетонирано, даже не с бетон, а с железобетон. То е изградено от интерес - материален, финансов, паричен, осребрен, корупционен.
  Има само едно Но.
  То, Статуквото, горкото, не иска да изпусне кокала, но не си дава сметка, че този модел повече не може да продължава. България е запушена от статукво, което повече не може да продължава.
  И назрява или експлозия, или имплозия, или взрив, или срив.
  Балонът се надува, надувайте момчета!
  И този балон може да бъде спукан дори от най-невинно дете с най-обикновено безопасна игла.
  Именно детето в приказката казва Царят е гол! Защото никой друг не смее да го каже. Понеже всеки си мери приказките - от главата на държавата, до нейното най-малко пръстче.   Такава е днес картинката и всички ние внимаваме в нея.
  
  
  
  Сега, когато вече излизат предварителните данни от изборите
(и аз се опитвам да науча нещо за скъпия на сърцето ми Перник, където, докато кинжалите не ме отлюспиха, аз и моите съмишленици и приятели нямахме загуба като СДС срещу БСП),
  съзерцавам в стрес и ступор безумната битка между десните и десните...
  Само ако имаше такава енергия в борбата срещу левите и партията на властта (и властта на партията)!! Но както десни могат да се самоизяждат, никой друг не може. Така ни тръгна демокрацията, така тя свърши, така е и при постдемокрацията - все така и още по.
  За мен София бе предизвестен резултат. Статуквото игра с две карти, заложи на две участнички. И спечели. Десните дано осъзнаят, че не единият кандидат отне шанса от другия, а ММ отне шанса изборите на балотажа да са по формулата Всички срещу ББ. Сега ще са ММ срещу ЙФ.
  ММ за мен бе бе куцото пате, активното мероприятие, размиването на мобилизацията, резервната карта на ББ. Независимо какво си е мислила тя, независимо какви свестни хора я подкрепиха.
  Статуквото е живо - все още. То знае как да се брани. В началото на своето установяване то благополучно свали от пистата възможните силни играчи и остави Георги Първанов срещу Волен Сидеров.
  Статуквото винаги играе на много сигурно. Писах за това може би още преди месец. И да я нямаше ММ, Статуквото щеше да я измисли. След паднали знакови столици, ББ нямаше да допусне да падне и София. В столицата винаги губи не кандидатът на Партията, а Лидерът на Партията.
  Десните - а това за мен означава не-БСП, не-ГЕРБ, либерално-демократични, пазарно-ориентирани, социално-чувствителни, про-европейски хора - не сполучиха в момента не толкова, защото имаха двама кандидати. Сигурен съм, че и един да беше, Статуквото щеше да даде иширет, да вземе мерки, да удари рамо, да си опече нещата, така че пак да е този балотаж.
  Десните могат да победят Статуквото, като постигнат следните четири неща:
  1. Да докажат, че са алтернатива на Статуквото. Няма как личности, били заедно със Статуквото, да са негова алтернатива в очите и сърцата на десните избиратели. Няма как да си алтернатива на Статуквото, ако не разкажеш, покажеш, докажеш в какво се състои тази алтернатива.
  2. Да се борят не за подялбата на един и същи електорат, а да създават и умножават своя електорат. Иначе на парламентарните избори ще са винаги около статистическата грешка - ако са малко над 4%, ББ ще ги удуши със съблазни и постове, ако са малко под 4% ще гледат отстрани. Проблемът не са толкова кандидатите на десните, проблемът са техните избиратели – проблем като количество, проблем като качество.
  3. Да заложат на младите - и като политици, и като гласоподаватели, за да не излъчват минало, да не са като призрака на бащата на Хамлет, който непрекъснато се завръща и не носи бъдеще. Да, знам, не може да се слагат изкуствени възрастови граници, но 35-40-максимум 45 годишните - това е днес политическото настояще, което може да се бори за такова бъдеще на България, в което то иска да живее, а не да доживява в него. По-възрастните вече са бити, бити, та пребити, те са лошо послание, те са амортизирани, те са полезни със съвети, но не и с дела. Те излъчват скука, те като че се борят за себе си в политиката. Аз и по тази причина отдавна вече нямам политически амбиции – никакви. Тези като мен и десетина години по-младите от мен (по-малко старите от мен) наистина сме лошо послание за Промяната.
  4. Да излязат от крайностите, радикалните позиции, черно-бялото, фило-фобско, или-или мислене и да осъзнаят, че днес ние преминаваме, ако не сме и преминали, от Модерното в Постмодерното общество. А ако Модерното общество беше „èдно“ общество – общество на единия избор, едната роля, едните ценности, на или-или мисленето, то Постмодерното общество е първото „много“ общество – общество на многото избори, многото роли, многото ценности, на и-и мисленето, когато индивидът не е ин-дивид – неделим, а дивид, много-дивид, мулти-дивид – той сърфира между избори, роли, ценности. Той постоянно мени визиите си, плановете си, стратегиите си, целите си, общностите си. Днес с крайни позиции – фили-фоби, за-против, да-не, победа-загуба – човек може само да стресира останалите, да ги плаши и … отблъсква. В „много“ обществото има само един Въпрос – Колко „много“ да е това „много“? Колко много да си демократ, че да си демократ, но да не си фанатик; колко много да си либерал, че да си либерал, но да не си радикал; колко много да си патриот, че да си патриот, но да не си шовинист; колко много да си европеец, че да си европеец, но да си и българин; колко много да си толерантен, че да си толерантен, но да не си без ясни граници и принципи в тази си толерантност, да не е тя всеядна и вседопустима толерантност. Продължат ли всичко да виждат през призмата или-или, да лепят на всеки, който не е съвсем като тях клейма - русофил, еврофоб, нацист, комунист и т.н., те ще са в рамките на 10-12% максимум – в София (30% от 40% гласували са 12%), 6-8% в градовете, 2-4% в селата…
  Така си мисля аз. Но дали съм поне мъничко близо до истината – кой, кой ще ми каже?
  
  
  
  И в науката, и в живота има моделни ситуации на липса на полезно решение от типа, например, "Стомната на Санчо Панса".
   [Санчо Панса: „Ако камък удари стомната – лошо за стомната; ако стомната удари в камък – пак лошо за стомната”.]
  Такава е за мен (и не само за мен) ситуацията с балотажа в София.
  Да не говоря за другите, а за мен - за едната дама не ми позволява да гласувам разумът, за другата дама да гласувам не ми позволяват чувствата.
  Разумът не ми позволява да гласувам за корупцията, за безвкусицата, за безличието, за скромния интелект, за олигархичната марионетка, за застоя на блатото и невъзможността за промяна.
  Чувствата не ми позволяват да гласувам за политическото червено (никога не съм го правил, не се изкарвам герой, ясно е петното в биографията ми, но дори и тогава, въпреки че се опитвах да съветвам Първанов или може би именно заради напразността на тези опити, не съм си и помислял за червената бюлетина), за сестра беГалева, за Кой предложи Пеевски?, за липсата на принципи, за опаковъчната, повърхностна харизма, за двойните игри и тройните стандарти.
  Никога не съм предпочитал по-малкото зло, защото и то е зло. Може би не никога, паметта услужливо ми подсказва тази дума, вероятно и да се е случвало, но да не помня. Ала злото е морална категория, а всяка морална категория има не количествени, а качествени измерения. Злото - злокачествени измерения.
  Обаче това се отнася за мен. Такъв съм - лош, добър, да бъда вече други късно е.
  В президентството един колега ми казваше: "Ти си си присвоил правото да си моралната съвест на екипа, винаги предлагаш морални избори! А я предложи какво да прави президента, когато някой отвън му е стъпил с ботуш върху врата?!" Отговарях му - "Аз съветвам президента какво да прави и така да го прави, че да не позволява да му стъпи някой отвън върху врата; когато вече го е допуснал, аз казвам каква е моята позиция по проблема, за да се знае, че в президентството има и човек, който не е позволил да му стъпят върху врата...".
  Та като казах какво аз мисля за балотажа и че за нищо на света не бих гласувал нито за едната, нито за другата, аз се замислих - а какъв съвет да дам на онези мои приятели, които искат да гласуват за някоя от двете, но не могат да изберат за коя?
  Мога да им кажа само следното - щом дали с разума, дали с чувствата, но твърдо ще изберете едната от двете, то тогава първата 100% не предполага Промяна, не е способна на Промяна, убива надеждата за Промяна, не дава възможност, дори минимална за Промяна. В същото време втората, макар да не знам дали изобщо може да се свърже с каквато и да било Промяна, но поне донякъде, поне на 1% може да обърка плановете на не-Промяната да продължи да ни натиква в блатото на застоя, в ориентализацията, във все по-всеобхватната корупция, във все по-брутално-безмилостната власт на олигархията.
Не ме питайте вярвам ли в това, което току що написах - отговорът, моя личен отговор е - не, не вярвам, остарях за наивната вяра. Но щом ме питате какво да правите на балотажа и не можете да направите като мен, бях задължен и длъжен да ви го кажа - от уважение към вас, че все още се нуждаете и от моя съвет. Дано с написаното не съм ви отказал веднъж завинаги да ме питате какво аз бих ви посъветвал...
  
  
  
  Вчера написах за балотажа нещо лично - че разумът не ми позволява да гласувам за кандидатката на застоя, на тоталната невъзможност за промяна (а чувствата не ми позволяват да гласувам за нейната опонентка Кой предложи Пеевски!?). Имаше ФБ приятели, които - особено на лични - ми "скочиха" с бутонките напред, по-злобно от Моци или Тиам (тези имена на футболни костотрошачи знам без да искам)...
  Да, ситуацията е абсурдна - без полезен ход. Потресаващото е, че има такива, при това не малко, които разсъждават през призмата "комунисти-некомунисти". Най-смехотворната призма за този балотаж. Две секреции на наследството от соца, две метастази на проваления преход са пред нас. Другото го обясних вчера тук за онези, които се интересуват от съвета ми какво да правят, щом са решили да гласуват за едната от двете злини.
  Днес наистина най-случайно, превключвайки каналите, попаднах на лицето на застоя, на тоталната невъзможност за промяна. И останах потресен. Не, че не съм чул и видял всичко от това лице и неговото говорене на пернишкия принцип Така си ма'а... Но ми стана ужасно болно за България, за държавата,за обществото, за народа, за българите! Не, ние не заслужаваме това. Или може би - толкова сме безразлични към настоящето и бъдещето си, че го заслужаваме!
  И все пак, и все пак - не само моят разум не ми позволява. Ако имаше колективен български разум, той също не би ни позволил това да продължава да ни е лицето на България, на държавата, на обществото, на народа, на българите...
  А иначе - честит Ден на будителите... В деня, в който ни събужда "по телевизията" това, което ни е приспало до състояние на будна кома...
  
  
  
  Триумфира Той, човекът първо лице единствено число у нас...
  Триумфира властникът, който - така виждам и страдам случващото се аз - загуби вече 10 години на България.
  Жалко, че докато свитата му и печелещите от начина, по който той управлява държавата, го възвеличават с безумно възторжени възгласи, няма, както при триумфалното шествие на победителя в Древен Рим, един роб - да държи неговия лавров венец и да му нашепва в ухото „Memento mori“ - Помни, че си смъртен...
  За да не се възгордее твърде много, докато се радва безумно, че е случил на народ.
  Народ, готов да се загубят още поне 10 години от живота на страната ни.

  
  
  
  Разглеждана като формална процедура, демокрацията се базира на едно много просто правило: прави са тези, които са повече. Тези, които са повече, определят кой да управлява, при какви правила (закони) да се управлява, кое е целесъобразно и добро за държавата. Но от дълбока древност и досега никога мнозинството не е било субект (то е било преди всичко обект) на прогреса. Никога Истината не се е раждала в главите на мнозинството, никога мнозинството не е тръгвало първо към барикадите и не е плащало с живота, свободата, благосъстоянието (и кариерата) си, за да побеждава Истината. Това винаги е било дело на някое Малцинство, най-често на шепа хора, шепа луди глави, които са дръзвали „да бунят империята”, да гледат Напред, да дирят Промяната, да сочат на останалите Пътя към спасението, към по-доброто или към вярното решение. Те са били разпъвани на кръст, изгаряни на клада, обезглавявани на дръвника, разстрелвани до стената, но накрая мнозинството се е убеждавало, че са прави и е приемало техните идеи.
  Джовани Сартори пише, че „правото” на мнозинството не е „правота” на мнозинството”, както и че „мнозинството е количество, а количеството не може да роди качество”.
  Съзнавайки своите слабости, които лесно могат да се превърнат в опасност за обществото, при израждането ѝ във формална процедура, Демокрацията е въвела за оптимизирането си поне четири допълнителни условия:
  1. Тези, които са повече, да са колкото се може повече;
  2. Тези, които са повече, да изразяват своето мнение колкото се може по-информирано;
  3. Тези, които са повече, да зачитат мнението на онези, които са по-малко и да инкорпорират от него в своите решения онова, което е полезно за цялото общество;
  4. Тези, които са повече, да изолират и да не допускат крайни, радикални, опасни за обществото, човеконенавистнически и други подобни мнения да могат да влияят на вземането на решения.
  Съблюдавайки тези четири допълнителни условия, Демокрацията успешно отстояваше себе си, самооптимизираше се и спомагаше за развитието и социалната кохезия (солидарност, сплотеност, сцепление). И в същото време се разграничаваше от режими, които чрез формалните демократични процедури имитираха демократично взети решения — включително формалната (механична) „демократичност” при идването на власт на Хитлер и „общонародното” утвърждаване на волята на Сталин.
  А днес – днес тези, които са повече са всъщност малка, непредставителна извадка от обществото.
  На първия тур Партията на властта обяви безапелационна победа, но при 40% гласували и с 30% от гласовете, тя спечели изборите с 12% от всички, които имат право на глас Едва с. 12%!
  Ето днес, в София, при 36% активност и 50% от гласовете, това са 18% от всички, имащи правото на глас. Голямата победа е с гласовете на по-малко от една пета от избирателите.
  Можем да видим радикално отстъпление и от другите 3 условия.
  Ето защо колкото по-формална и по-фасадна е демокрацията, толкова по-опасна е тя за … демокрацията.
  Активните малцинства, които чрез гласа си натрапват волята над пасивното мнозинство, не наказват за некомпетентно управление, те не наказват и за корупмирано управление. А като не наказват за некомпетентно и корупмирано управление, те правят управлението още по-некомпетентно и по-корумпирано, защото се оказва, че некомпетентността и корумпираността не са управленски грехове.
  Когато некомпетентността и корумпираността не са вече и повече управленски грехове, тогава се губи самият смисъл на демократичното управление. Губи смисъл самата същност на демокрацията. Тя се превръща в перфектно средство за възпроизвеждане на едни елити, за създаване на самодоволна прослойка от изборни аристократи, които знаят, че преизбирането им се определя не от това как управляват, а от способността с всички възможни средства да печелят избори. Да използват лекарството на демокрацията – изборите, като отрова за демокрацията.
  Това променя самите правила на демократичната игра. При тези променени правила недемократите винаги ще бият демократите.
  В този смисъл драмата на хората, които са едновременно и десни, и демократи (защото има десни недемократи и леви демократи) бе не, че останаха без избор, т.е. трябваше да избират между чумата и холерата, образно казано, а че са променени правилата на демокрацията, те са изпразнени от съдържание, станали са формални, дрънчат на кухо. И на пръв поглед се играе демократична игра, но тя е дълбоко недемократична.
  Като в българския футбол – на пръв поглед се играе футбол, но това по дълбоката си същност не е футбол, а игра с предварително известен победител, защото за него свирят различно, не дават засади, дават дузпи, толерират го с всевъзможни средства.
  И не е никак странно, че и във все по-уродливата ни демокрация, и във все по-уродливия ни футбол почти от едно и също време започват да печелят едни и същи – тези, които имат монопола да тълкуват правилата на играта в своя полза. А когато някой има монополното право да тълкува правилата на играта в своя полза, той всъщност променя в своя полза правилата на играта и при тези променени правила гарантирано печели. Резултатът и при демокрацията, и при футбола е един и същ, когато се сравни с Европа – при демокрацията ние сме последнии все по-последни в Европа, при футбола ни бият жестоко в Европа – кой където ни хване и с все повече…
  И друго – и при нашата демокрация, и при нашия футбол, Статуквото играе с двама кандидати, залага на две карти – първият кандидат, първата карта – те са за победителите, вторият кандидат и втората карта са за да не се допусне до финала някой от реалните претенденти. Това се случи днес в столицата. Статуквото победи. Защото нямаше как да загуби. То се погрижи да няма как да загуби. А когато Статуквото няма как да загуби, Демокрацията няма как да спечели.
  Както казваме ние, математиците – в София се доказа това, което трябваше да се докаже.
  
  
  
  С доста по-млади приятели си говорихме за изборите. Ето някои техни мисли:
  -- ГЕРБ създадоха в главите на повечето българи представата за илюзорна, fake, измамна, паралелна реалност и тези хора вече гласуват сякаш са в нея и за нея.
  -- У нас вече има ново разделение, не леви-десни, не комунисти-демократи, а антиГЕРБ-заГЕРБ.
  -- Страхът - това е отговорът; магазинчета и институции са облепени с материали на ГЕРБ и те са новите лепенки както онези на ВИС и СИК.
  -- Свободното падане на ГЕРБ продължи, само че ББ е като онзи, дето падал от 20-я етаж и на 10-я казал Дотук добре!
  
  27.10-04.11.2019 г.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _               ____           _____ 
| | ___ / ___| __ __ |___ |
| | / __| | | \ \ / / / /
| |___ | (__ | |___ \ V / / /
|_____| \___| \____| \_/ /_/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.