Напразните усилия на битката с плагиатството и плагиатите

Въпреки неравните битки (започвам да подозирам - а може би именно заради тях) с плагиатството и плагиатите,
то, плагиатството, набира стремителен и неудържим ход,
а те, плагиатите, стават още по-нагли и по-безскрупулни.
Ние ги изобличаваме, експертни комисии ги разобличават. А те - сякаш светена вода ги ръси.
Плагиатите у нас се размножават ... чрез копи-пейст
В същото време виждам все по-често, как знайни и незнайни автори в сигурността започват да използват чужди текстове почти едно към едно и дори не се съмняват, че така трябва, вероятно даже не осъзнават, че плагитатстват, защото така, виждате ли, правят всички.
Ето, в една статия на уважаван автор виждам цитат от друг автор. А цитатът от другия автор е мой!
Разгледах първоизточника, т.е. текста, от който е цитирано. Тук давам линк към него.
Ами този текст е целият едно към едно мой!!!!
Господи, що за съвест е имала авторката, за да постъпи така?!
А фактът, че уважаваният автор цитира плагиатстван текст неволно го прави в съучастник в безнаказаността на плагиатството.
Текстът е назован "Съвременни измерения на националната сигурност".
Авторът е Мария Георгиева Каменова.
Линкът е

https://www.researchgate.net/project/Svremenni-izmerenia-na-nacionalnata...

По-долу помествам плагиатствания от мен текст.
Съвременни измерения на националната сигурност
Mariya Georgieva Kamenova
Goal: Проблемите на сигурността са почти винаги екзистенциални, а решенията им са най-често политически. Говорейки за тези проблеми, трябва да отчитаме, че те могат да се управляват сравнително успешно и до определен момент, само докато водят до количествени, и много трудно, когато водят до качествени промени. Един проблем, засягащ сигурността (т.е. security problem), става проблем на сигурността, секюритизира се (securitized problem), щом вследствие на него възникват качествени промени и обществото не може да ги преодолее без структурни трансформации.
Националната сигурност се основава на един своеобразен закон: колкото в по-голяма криза е една държава, колкото по-нестабилна е тя, толкова повече проблеми стават проблеми на сигурността, т.е. секюритизират се. Не всеки проблем е задължително проблем на сигурността. Но той става такъв тогава и от момента, в който не може да бъде овладян без структурни трансформации в системата за национална сигурност, в държавата и обществените отношения. Сериозни проблеми за България вече се превръщат в проблеми на националната сигурност, например изтичането на мозъци, образованието и здравеопазването, демографията и бежанците.
Всъщност, понятието „секюритизация” е въведено от Оле Уевер през 1995 г., но в малко по-различен контекст. То незабавно става ключово за Копенхагенската конструктивистка школа в сигурността и международните отношения.
Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде разглеждат сигурността като дейност, действие, движеща сила, която кара политиката да излезе извън установените правила на играта и очертава проблемите като специален тип политика или дори над ежедневната политика. Ето защо те описват секюритизацията като по-силна (екстремна) версия на политизацията и я определят като успешен речеви акт, „посредством който в рамките на една политическа общност се изгражда разбирателство между субектите нещо да бъде третирано като екзистенциална заплаха за даден ценен обект и да се даде право за призоваване към неотложни и извънредни мерки за справяне със заплахата”.
Според Бузан, Уевер и де Вилде всеки един обществен проблем може да се разглежда или в сферата на не-политическото (т.е. държавата не се занимава с него и той не е тема на обществен дебат или политическо решение); или в сферата на политическото (това означава, че проблемът е част от публичната политика и изисква управленско решение и определени ресурси, а в по-редки случаи някаква друга форма на общностно, комунално управление); или се е секюритизирал (т.е. става дума за екзистенциална заплаха, изискваща извънредни мерки и действия, които излизат извън нормалните граници на политическата процедура) . Условията за успех на секюритизиращите действия зависят от:
(1) вътрешната граматическа форма на речевите актове;
(2) социалните условия, проявяващи се във властовата позиция на секюритизиращия се субект – отношението между говорещия и аудиторията, а чрез това и вероятността аудиторията да приеме съответните твърдения; и
(3) особеностите на съответните заплахи, които могат да улесняват или затрудняват секюритизацията.
Много важно е какъв е прагът, при който един проблем се секюритизира. За него може да се говори като за такъв, но той наистина става такъв само когато обществото го разглежда по този начин. Това е условието извънредните мерки да бъдат приети като легитимни. Ето защо успешната секюритизация има три компонента (стъпки):
(1) екзистенциални заплахи;
(2) извънредни мерки;
(3) въздействия върху междуобщностните и междуинституционалните отношения и връзки чрез нарушаване на съществуващите правила .
Един много съществен момент тук, на който обръща внимание Васил Проданов, е, че „ако се пpeдпpиeмат действия за повишаване на сигурността на някакъв обект това не означава още, че [той] е заплашен, а че нещо успешно е констpyиpано като съществен проблем”, т.е. възможно е чрез спекулативни речеви актове, най-вече на държавниците и политиците, да се подменят едни реални проблеми с други, обслужващи тези държавници и политици, да се конструират заплахи и проблеми, които водят до секюритизирането им, оттук — до необходимостта за извънредни или специални мерки (включително свързани с употребата на сила), излизащи извън нормалната политика. Излизането от „нормалната политика” всъщност е провал в нейното провеждане . След като един проблем е секюритизиран, той много трудно или поне твърде бавно може да бъде десекюритизиран.
В тази връзка особено внимание се отделя на изключителното значение на речевите актове на личностите, които са фактори, ключови за сигурността. В преследването на свои политически цели, те не рядко се изкушават да „играят с огъня”, да превръщат проблема на сигурността в секюритизирал се проблем. В този смисъл се формулират т.нар. „улесняващи условия”, чрез които речевите актове могат да станат успешни и да отразяват реалното положение на проблема и необходимостта от адекватно реагиране по отношение на него: „(а) формата на речевия акт; (б) позицията на този, който го произнася; (в) историческия резонанс на говоренето, свързано с определени заплахи”.

21.11.2022 г.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _____           __  __   _____   _  _   
|_ _| _ __ | \/ | |___ / | || |
| | | '_ \ | |\/| | |_ \ | || |_
| | | | | | | | | | ___) | |__ _|
|_| |_| |_| |_| |_| |____/ |_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.