Стратегия Синергия Сигурност

  Вече няма никакво съмнение, че решението за моето уволнение от Варненския свободен университет (ВСУ) е взето еднолично (и внезапно) от ректора Анна Недялкова.
  И понеже тя разполага с пълната и неограничена власт във ВСУ, дори някой човек или група хора, работещи там, да поискат аз да бъда уволнен, ако тя не е съгласна, няма сила, която да я накара да го направи. Впрочем, притеснението за хляба днес е толкова силно навсякъде, че е много лесно да си обясним защо при твърдата ръка и здравата захапка, при решимостта и безкомпромисността, с която г-жа Анна Недялкова управлява ВСУ, практически всички служители на ВСУ в една или друга степен се страхуват от нея.

  Днес бях решил да напиша поредния коментар за моя сайт по проблеми на националната сигурност, защото събитията напоследък ни дават много поводи и теми за разсъждения, тревоги и съмнения.
  За съжаление, обаче, налага се да пиша за нещо много по-прозаично. Защото тази сутрин от Варненския свободен университет ми съобщиха, че съм уволнен и моят договор като преподавател там няма да бъде продължен.

  Доколко днес нашият народ се интересува от външна политика е спорно. Най-вече защото той е непрекъснато зает с въпросите на оцеляването си в агресивната пазарна цена и рушенето на ценности и норми. А това не предполага наличието на сериозни мотиви, желания и усилия за по-трайно и систематично внимание към процесите по света и в региона.
  При все това и аз нееднократно съм подчертавал (заедно с редица български експерти), че е налице осезаемо отчуждаване на нашето общество от приоритети на външната политика, на политиката за сигурност и отбрана, определяни от политиците за стратегически – да вземем напр. участието в Ирак и Афганистан, наличието на бази на чужди въоръжени сили у нас, отделянето на висок процент от БВП за мащабни покупки с военни цели.

  Практически от самото начало на 2006 година президентът Георги Първанов започна своята предизборна кампания, с естествената цел да спечели втори мандат – т.е. да постигне това, което не беше по силите нито на Петър Стоянов, нито преди това на Желю Желев (с тази уговорка, че макар и да имаше втори мандат, все пак първият бе според старата конституция и изборът през 1990 г. стана от Великото народно събрание, а после, през 1992 г., след приемането на новата конституция, той и Блага Димитрова спечелиха драматично срещу фамозната двойка Велко Вълканов-Румен Воденичаров; струва си да поразсъждаваме: как би изглеждала страната ни ако не Желю Желев, а Велко Вълканов беше станал президент! Поне на мен при тази мисъл ми настръхват косите).

  Многократно вече беше написано и изречено – за последните 50 години това е най-слабото участие на България на Олимпийски игри. Дори през онази далечна 1952 год. нашите резултати са били по-добри. Оценката за представянето ни в Пекин би могла да варира между „неуспех”, „провал” и „позор”.
  За недостигналите ни воля и талант, сантиметри, килограми и секунди да разсъждават специалистите. Ако и аз споделям мнение за нашето участие на това уникално спортно събитие, то е защото в огледалото на Олимпиадата видяхме истината за България, за нашето общество и за нашия народ, за всеки един от нас. И тази истина е гола и грозна.