Държава ли? (Не държава, а криво-ляво управляван трамвай - допотопен, раздрънкан, скърцащ и едва-едва пъплещ)

  И тази седмица ми даде множество основания да си казвам отново и отново, че ние се самозалъгваме, че имаме държава, че имаме държавност, че имаме държавници.
  Всичко сякаш се крепи на магия, на някакъв тънък косъм. На някаква инерция, имитация, илюзия.
  Правителството не управлява процесите. Опозицията не предлага алтернатива. Гражданското общество не представлява никого.
  Възрастните са все още инфантилни. Младите са вече примирени.
  Даже голфър-социолозите мълчат – с пълни уста, кореми, очи, ръце и банкови сметки.
  Може би само свръхбогатите ни олигарси със своята ярка социална ангажираност и публична свръхактивност са светъл лъч сред всеобщата апатия и аномия.
  ♦ Един от тях стана заместник-председател на градска партийна организация. Навярно, след като 33 години си е плащал най-редовно членския внос, сега иска той да го събира. Всичко друго освен членския внос той вече в своя град е събрал.
  ♦ Втори от тях помагал с дейността си като крупен бизнесмен през изминалите години България да дръпне твърде много - назад, сега обеща да финансира нова коалиция и да работи така щото през предстоящите години България да дръпне поне малко - напред.
  ♦ Трети от тях си организира (ловка като активно мероприятие и мелодраматична като романтичен водевил) PR-защита в услужливи медии и сега хората вече говорят как самият той бил всъщност истинската мишена и как само по чудо куршумът не попаднал в него, ами по възможно най-странната траектория пронизал самоубийствено главата на т.нар. „мъжката секретарка”.
  Господи, колко жестоки могат да бъдат политиците по отношение на другите хора! Да назовеш „мъжка секретарка” още неизстиналия труп на човека, който поне десет години е бил неизменно плътно до теб, постоянно плътно зад теб, винаги плътно след теб, ежедневно плътно заедно с теб...
  ♦ Четвърти от тях реши, че вместо пасивно да наблюдава как телевизиите една след друга стават от казионни по-казионни, трябва да се намеси активно в кадровата им политика.
  Писах на уволнения от него ранобуден журналист, че при демокрацията е така. Ако това, разбира се, изобщо е демокрация. И мен ме уволниха от Варненския свободен университет - под натиска на друг ловец от същата дружинка.
  Все пак по-добре да бъдеш „отстрелян”, отколкото отстрелян, да бъдеш махнат, отколкото премахнат. Второто е малко по-болезнено и за доста по-дълго време.

  Но какво все пак през тази седмица за пореден път ме накара да изпитам жал за бедната ми държавица и ме принуди да я сравня с един допотопен, раздрънкан, скръцащ и едва пъплещ трамвай, управляван криво-ляво. Т.е. неумело и неумно.

  ● В „Държавен вестник” бе публикуван Законът за енергийната ефективност – категорично доказателство как лобистки интереси чрез добре заплатени и опитомени политици бъркат нагло и безскрупулно в джоба и душата на обикновените граждани.
  При това, както ще се опитам в друг материал да го покажа - като част от една добре обмислена стратегия за социално смазване на огромна част от обществото.
  Защото далече отиващата цел, освен да обложат обикновения гражданин с поредния скрит данък, е да бъде нанесен най-сетне последният удар по неговата, дори и малка, но сигурна социална независимост и той да бъде изваден от убежището на своето панелно жилище.
  През двадесетте години на Прехода това не можа да бъде решено! И засега все още гадният, противен, тъп и досаден обикновен български гражданин има този свой последен пристан, това свое последно убежище, тази своя последна независимост – панелното жилище. Нещо, което повече не може да продължава! То е непоносимо и носи буквално физическо страдание на спечелилите от Прехода, на алчните и ненаситни рицари на печалбарството и келепира, на нашия политически и бизнес елит!
  Най-малкото, защото само когато обикновеният човек е лишен от този свой последен пристан, от това свое последно убежище, от тази своя последна независимост, той остава завинаги слаб, аморфен, апатичен, унил, безгръбначен, аполитичен, пасивен, покорен, страхлив, отчаян, лесно манипулируем, лесно управляем, лесно потискан, лесно воден за носа – в правилната посока.
  Но на тази тема – друг път по-подробно и надявам се – по-аргументирано.
  Сега само, връщайки се към Закона за енергийната ефективност ми се иска да попитам президента: „Спите ли спокойно, г-н социален президент?”.
  Ако аз бях все още в президентството, както обикновено щях с анализи, позиции и несъгласия, да го притискам до стената – да наложи вето на Закона за енергийната ефективност. Е, сега такива като мен около него няма. Сега няма кой да апелира към съвестта му. Защото за да апелира към съвестта на президента, неговият секретар не трябва да търгува собствената си съвест срещу посланически пост, срещу място в Конституционния и Върховния съд или срещу министерско кресло.

  ● България бе унижена жестоко – с 1:6 - от Сърбия, на футболното поле. Трябва да го кажа – пред очите на президента.
  Не, тук няма да попитам откога едно посещение на футболен мач в чужбина и на държавни разноски се нарича „работно посещение”...
  Искам само и аз да посоча този разгромен резултат като очевидно и очевадно доказателство за пълната несъстоятелност на некадърните и бездарни като управленци момчета-ритнитопковци, някои от които някога бяха футболни звезди, ала сега не стават за нищо – в ролите си на шефове в най-популярния и най-народен спорт.
  Но този резултат – пред очите на нашия президент и пред очите обаче на сръбския президент - е знак, символ, послание за сякаш неизменната наша съдба през последните десетина години – непрекъснато някой да ни задминава ако не по европейския път, то поне в преследването на европейските стандарти на живот и организация на държавата.
  Разгромът с 1:6 може да се разглежда в този план като ясно указание, че много скоро ще дишаме прахта и на Сърбия – след Литва, Латвия и Естония, след Словения, Хърватско и Румъния; в не съвсем далечно бъдеще навярно ще ни задминат и Босна, Македония, и Косово.
  Ако вече ни задминават дори държави, които се движат много бавно, то дали ние не се движим още по-бавно; или пък дали не стоим на място; а може би дали дори не вървим в обратната посока – на Запад, но към Западните Балкани?

  ● Мнозина приятели и колеги все повече и по-често споделят, че пътуването им из София с градския транспорт се влошава с всеки изминат ден. Значи не съм само аз, който чувствам това със страшна сила. Ако по-рано от „Люлин”-6 до Академията на МВР ми бяха нужни час-час и 15 минути максимум, сега вече не стигам до там сутрин за по-малко от два часа. При това пътуването е не само по-бавно, но и по-тежко, по-трудно, по-отблъскващо.
  Софийският (гр)адски транспорт се превръща в най-голямото издевателство над столичани. И колкото и да се говори за това – че София била станала с пъти по-населена, всеки столичанин ще ви каже – главното е, че управлението на транспорта и на практически всички останали процеси (чистота, административно обслужване, обществен ред и др.) се влошава непрекъснато, така че вече все повече хора говорят за неуправляемост.
  Знам, че кметът на Общината няма да хареса едно подобно твърдение, но аз наистина ежедневно чувствам как София като че е все повече на автопилот.
  Постоянно се натъквам на фрапиращи примери за управление без визия, без стратегия, без идеи, без решения, без опит, без – ако щете – елементарна мениджърска рутина.
  Това усещане за лоша управляемост и дори за неуправляемост започва да ескалира и е реална опасността да достигне да такива размери и до такава точка, след която всичко ще стане необратимо, и така ще се превърне в перманентно кризисно и катастрофично състояние.
  Може би софийският (гр)адски транспорт е най-прякото и откровено доказателство, че това не е мнителност, че не е някакво обременено от лично отношение предчувствие, а е драматично засилваща се действителност. Той е убедителен пример за тотална липса на знания и умения в управлението – нито една свежа мисъл, нито един изпробван в други столици опит, нито едно ползотворно усилие, а фактическо оставяне на нещата на самотек.
  Софийският (гр)адски транспорт е на път да се превърне в управленско и социално бедствие. Лавината започва „да диша”, твърде скоро тя ще се откъсне, ще тръгне надолу по хълма и тогава вече няма да може да се направи нищо.
  Управлението на столичния (гр)адски транспорт вчера беше безсилие, днес може да се нарече безхаберие, а утре то вече ще бъде бездарие. Престъпна некадърност, която ще прерасне неминуемо в некадърна престъпност.

  ● Да добавя както се казва – като последно по ред, но не и по значение – преживяването ми през днешния ден. То илюстрира в пълна мяра трагичното състояние на българската държава и нейното абсолютно дезангажиране от нормалните, редовите, обикновените хора.
  От една седмица поне се знаеше, че тази събота ще завали първият сняг. Държавата и Общината имаха достатъчно време да се подготвят, за да не бъдат изненадани, както обикновено, от зимата. Наистина само зле управлявани Държава и Община могат да допуснат отговорните служби да не си мръднат задниците и един нормален сняг да парализира както живота в столицата, така и движението от и към София.
  Причините за това обаче не се крият само в пълната липса на управленски опит, рефлекси и реакции. Нещата са по-дълбоки, защото са типични за целия ни Преход – социален дарвинизъм, на принципа „Всеки да се оправя сам: гражданите – за да живеят в постоянна борба с грижите, елитът – за да живее безгрижно.”
  Голямата Община (Държавата) и Софийската Община в случая с първия тазгодишен сняг постъпиха така, както са постъпвали през всичките тези 20 години – т.е. обикновените хора кучета ги яли.
  Не, не преувеличавам. Аз можах да видя Прехода от четири от главните гледни точки: 1. Като обикновен гражданин; 2. Като участник в неправителствена организация; 3. Като депутат; 4. Като секретар на президента.
  Така че нямам илюзия и прекрасно знам колко безсърдечен, безчувствен, безпардонен и безжалостен е политическият и бизнес елитът към обикновените граждани.
  Елитът е алчен и егоистичен, фиксиран и фокусиран върху своите щения и страсти. В сърцата на огромна част от политиците и големите бизнесмени (особено на олигарсите) няма място за никакви позитивни чувства към обикновения човек. Те не само не го обичат, те не само не го уважават, ами го мразят.
  ♦ Виждал съм самодоволни управляващи, които 45 минути преди да се срещнат с изпаднали в беда при наводнение обикновени хорица си разказват вицове и се смеят безгрижно, а слизайки от колите слагат на лицата си такива печални физиономии, сякаш две нощи поред не са мигнали от мисъл за пострадалите от наводнението.
  ♦ Виждал съм самодоволни партийци, които се подиграват в разговорите си край пищна маса в елитен ресторант на наивните обикновени хорица, изкачили се и тази година за традиционния събор на Бузлуджа.
  ♦ Виждал съм самодоволни депутати, които за пред обикновените хорица се карат и обиждат, а после разпускат в единна и загрижена за общия им бизнес компания - заедно с бизнесмени, чиито пръстени, часовници и обувки са сигурно по-скъпи от годишния доход на същите тези обикновени хорица.
  ♦ Виждал съм самодоволни общинари, които не са свършили и грам работа за своите съграждани и обикновени хорица, но се пазарят с делови момчета със златни ланци и дебели вратове за разпределение на комисионните по разни поръчки – за облицоване на тротоарите, площадите и дори тревните площи на целия град с еднотипни плочки, или за почистване, което никой не контролира, или за строителни петна...

  Елитът и обикновените хора у нас са разделени от практически непрозрачни, непреодолими прегради. Те вече живеят в различни координатни и ценностни системи. Те преживяват и виждат нещата по различен начин и тяхното отношение към живота и държавата се определя от страната, от която те гледат през бинокъла.
  -- Обикновените хора гледат през бинокъла от правилната му страна и малките проблеми за тях са големи (защото това са техните проблеми, които определят и дори отравят живота им).
  -- Елитът гледа през бинокъла от неправилната, обратната страна и големите проблеми за него са малки (защото това са проблемите на обикновените хора, а не неговите) и той не ги забелязва, те за него са пренебрежимо нищожни.

  ♦ Как може някой от елита да разбере какво им е на обикновените хора, след като не се вози с часове, смачкан и задушен, например в автобус 111 или 310...
  ♦ Как може някой от елита да разбере какво им е на обикновените хора, след като разполага с от 10 до 100, ако не и до 1000 пъти повече пари за дневни разходи?
  ♦ Как може някой от елита да разбере какво им е на обикновените хора, след като за него всички врати във всички институции са отворени и никой не го подритва, обижда, разиграва, прави на луд и не му къса нервите – за щяло и нещяло, за всяка справка и всеки документ?
  ♦ Как може някой от елита да разбере какво им е на обикновените хора, след като не е подложен буквално на геноцид в мръсни и мизерни „лечебни” заведения от системата на българското здравеопазване, което съществува и печели, водено само от една цел – да има колкото се може повече болни...

  След като си „изяснихме” част от философското съдържание на българския преход, ето накратко какво преживях днес в моя опит да пътувам тази сутрин от София до Перник – за да видя майка си.
  Само за сведение - Перник е на някакви си 30 километра от София и някога, по времето на презрелия социализъм, електричките пътуваха на всеки 30 минути и изминаваха разстоянията София-Перник и Перник-София за по 30 минути.
  Да напомня, че в своя живот досега вече 52 години, аз, както са ме учили моите родители, винаги съм се държал като отговорен и лоялен български гражданин, който редовно и съзнателно си е плащал всички възможни данъци, отнасял се е съвестно към своите граждански и обществени задължения и винаги се е държал с голямо уважение към българската държава, гледайки на нея и мислейки за нея като за своята, за родната си държава, в която се е родил, в която живее и в която ще остане да края на живота си.

  Тръгнах сутринта за Перник, но не стигнах дотам, като загубих в чакане по спирките, пътуване, висене по пътищата и мръзнене навсякъде поне 5 часа, връщайки се обратно вкъщи с джавакащи обувки, мокър до коленете, вкоченясал се и зверски уморен и преизнервен:
  -- Маршрутката за Перник закъсня 25 минути, на спирката за нея на Руски паметник няма навес, колите прехвърчават и опръскват всички, снегът покрива чакащите с мокра, студена слуз.
  -- Два часа бяха нужни на маршрутката да стигне до Черния кос. Пълна дезорганизация на движението, няма Държава, няма Община, няма Полиция, няма Гражданска защита, няма човещина, няма дисциплина, няма ред. Има само хаос и безпорядък.
  -- След като става ясно, че до Перник няма да стигна в близките 2-3 часа, а после изобщо не е ясно как ще се върна, слизам на бензиностанцията на ОMV на Черния кос и заедно със 7-8 човека чакаме рейс откъм Владая да ни върне обратно поне до трамвай 5. Коли и автобуси преминават, виждат превърнали се на шушулки хора, които не са магистрални бандити или магистрални труженички, но никой не спира. Никой. Абсолютно никой. Всеки преминава най-спокойно. Има коли с по един човек, автобуси с по 5-6 човека в тях. Най-накрая автобус Петрич-София ни качва. Жив и здрав да е шофьорът! Голям човек, голяма душа - шегува се, истински македонски българин с характерния и неповторим диалект. Македонците са голяма работа, закъде е България без тях! След 30 минути чакане в студа и под снега, ние му се радваме като на ангел-спасител.
  -- Слизам на Горнобански път и отивам през колосални локви и препускащи през тях коли и ТИР-ове на спирката на 111 за „Люлин”. 40 минути няма автобус! Хората чакат в локви и разтопен сняг, мръзнат, мокър сняг им пълни шиите. Преминават два автобуса 111, но те са за гараж. На границата на отчаянието, едвам стоящи си на краката, жени, деца, старци, заедно с цялото пъстро и мургаво разнообразие на целокупния български народ възкръсва за решителен бой, когато най-сетне се появява автобус, който е 111 и не е за гараж.
  Натъпкването и пътуването минава с ругатни, псувни и клетви – мнозина се опитват да си излеят премръзването и умората върху хората до тях. В автобус 111 човек за човека е враг, омразен и кръвен враг. Но слава Богу, до бой не се стига. За разлика от страшното преживяване на моя близка, която е била свидетел на жесток бой, започнал от борба за място в претъпкан автобус 204 – между две жени и един мъж.
  Аз в материал на този сайт отдавна вече съм прогнозирал, че или някой от старите и дефектирали претъпкани автобуси ще се подпали и десетки хора ще изгорят като факла и като в пещ на концетрационен лагер, или ще се стигне до убийство – при това вбесяване на хората от безкрайно чакане по спирките, ужасно дълго пътуване и непоносимо наблъскване в автобусите.
  -- Излишно е да казвам, че докато стигна сутринта до маршрутката за Перник и докато във вече не ранния следобяд се прибера у дома след кошмара в 111, аз вървях из непочистени улици, в киша, кал и мърсотия, превърнал се сякаш в умишлено избран обект на агресия и опръскване от профучаващите през локвите край мен коли.

  Ето това бяха поне 5 часа на неописуеми негативни преживявания на един напълно нормален и достатъчно почтен човек, за какъвто се смятам. Преживявания, причинени ми от една безобразна и потресаващо недружелюбна и безмилостна към своите граждани държава, която кой знае защо ми заприлича на нещо много познато през тези дни – на допотопен, раздрънкан, скърцащ и едва-едва пъплещ трамвай. Който отгоре на всичко е управляван криво-ляво. Неумело и неумно. Т.е. зле.

  И понеже ми се поиска да завърша негативните си преживявания с нещо позитивно, с нещо жизнеутвърждаващо, с нещо жизнерадостно и вдъхновено, реших да си пусна телевизора. Беше ми все едно на кой канал. Но предпочетох да е казионен. Освен това национален – БНТ 1.
  Постъпих много правилно. Защото чух министър-председателят Сергей Станишев да казва точно това, което ми трябваше за оптимистичен завършек на този материал, а именно: „Няма по-социално правителство от сегашното.”
  Разбира се, че е така. Животът ни го доказва убедително през всеки изминат ден. Включително и през днешния.

  Николай Слатински
  22.11.2008 год.

Спирката на 111 между "Горна баня" и "Овча купел 2". Най напред наблюдавам качващите се. Стари хора, пияни, обикновени, цигани... ,важно е в каква среда се движиш, в комбинация с предна , средна или задна врата, и моят избор е готов. Важен е и момента на влизане в автобуса, ако слизането е скоро, безумие е първи да се мушнеш. Имам и много хватки за енергомична стойка, леко подпиране и т. н. Всичко останало е психика.Препоръчвам дискретно наблюдаване на красив екземпляр от противоположния пол. Успокоява.

Сигурно си струва да се опита. Само че "дискретното наблюдаване на красив екземпляр от противоположния пол" едва ли ще успокои този, който уважава всички, а не само красивите представителки на другия пол - защото ще види как те биват мачкани, обиждани, притискани - без никой да се досети, че има някакво кавалерство, а вземайки като абсолютна истина, че те са слабия пол, т.е. можем да им продемонстрираме, че силният пол е затова силен, за да си налага силата над слабия.

И въпреки всичко зимата е бяла, красива, пречистваща; днес е слънчево, децата щастливо играят в снега; въпреки държавата (или липсата на такава) животът продължава и никой от нас няма право да се предава или да бъде нещастен защото вали сняг.

истината винаги е по средата: нито бяла, нито черна.

Звучи романтично. И малко по детски, дори и и чисто и вълнуващо. Истината е такава, каквато е. А ние можем да докосваме и долавяме частици от нея. И да я виждаме даже не такава, каквато е тя, а такава, каквито сме ние. В живота истината никога не е по средата. Тя винаги е някъде между, но за жалост неизменно по-близо - или до черното, или до бялото. Затова не я знаем точто каква е. Иначе - лесно - събираш черното и бялото и делиш на две - средно аритметично, леко за намиране и леко за обяснение.

Това е един чудесен вариант за край на статията ;)

Поздрави, Марина

Прекрасна статия......... за тъжни неща.....

За съжаление, дори да не е толкова прекрасна тази статия, тя е за тъжни неща - за нещата от живота. Друга възможност вероятно е да се напише тъжна статия за прекрасни неща...

В момента се намираме във времена на изключително изпитание на нас самите. Действията ни ще определят какви ще сме до края на живота ни.

Така е, но обърнете внимание на своите думи "Действията ни ще определят...". Значи са нужни и действия, а не само горчиви въздишки и спотаени сърдити мисли...