“Не на Ватмана! Не на Батмана!” (За един неизпратен SMS)

  ЖК ”Люлин”-6. Понеделник сутрин, 6.35-7.15 ч. Температурата е под нулата.
  Около мен на спирката на автобус 310 – десетки премръзнали и психясали, разлютени и озверени хора. И броят им расте с всяка измината минута.
  Не се издържа. С вдървени до счупване от студа пръсти написах SMS до кмета Бойко Борисов:
  ”Не знам дали знаеш и дали ти пука изобщо, но градският ти транспорт е гадост, мерзост и престъпление! 40 минути вече няма автобус 310 от “Люлин” за центъра. Премръзнали, хората пусват. Псуват грозно и с проклятия: “Не на Ватмана! Не на Батмана!”, “Да не даваме единият да ни довърши, а другият да ни започне!”, “Какво ти социално управление, какво ти европейско развитие!”..."

  За жалост, не можах да изпратя този SMS на неформалния лидер на ГЕРБ и формалния кмет на София!
  Бях забравил, че след като ми откраднаха в автобус 76 GSM-а, вече нямам нито един от всичките номера, които Бойко Борисов ми бе дал.
  А бе ми ги дал по времето, когато той неистово се бореше да получи трета генералска звезда и смяташе, че един секретар по националната сигурност на президента би бил добър помощник в преследването на тази заветна цел. Затова и търсеше моето приятелство. Дори понякога споделяше с мен тревоги и комплекси, мисли и страхове, които наистина се споделят с добър приятел.
  Така че този SMS така и си остана неизпратен. А можех с него поне “да накривя капата” на кмета...

  Хората край мен на спирката бяха настроени революционно. Можеше да се чуят какви ли не подмятания – и за номенклатурното, в розови пелени, в лукс и в привилегии, детство на премиера; и за охранителната, силова и неосветена младост на кмета.
  Тълпата от вкоченясали се, чакащи нещастници бе започнала да еволюира в класово осъзната, жива, жизнена и сплотена общност.
  Но автобусът дойде. И оформящото се съпротивително единство от мислещи граждани се превърна за броени секунди в брутална и безкомпромисна сива маса, започнала – съвсем по Дарвин – безжалостна вътрешновидова борба между себеподобни.
  Ако само преди малко всички бяха задружни и решителни спрямо първите лица в Държавата и Общината и мислеха и говореха като “Ние” срещу “Тях”, то сега вече огромната група на спирката се атомизира, разпадна се на спасяващи се поединично индивиди, действащи на принципа “Война на всеки срещу всеки”. В ход влязоха рамене, лакти, длани, колене, глезени, пети.
  По-силните – наистина съвсем по Дарвин – прередиха и изтикаха по-слабите и се качиха - с цената на всичко!
  Сега вече вътре, в автобуса, имаше повече облекчение за себе си, отколкото злорадство спрямо некачилите се.
  А вън от автобуса имаше по-малко проклятия срещу премиера и кмета, отколкото ненавист спрямо качилите си.
  Всъщност – цялата тази животинска сцена при минусова температура беше илюстрация, по-скоро - пародия, а най-вече – епитафия за “европейския” ден в “европейска” България.
  Ден, започнал с тройна доза оскотяване на обикновения гражданин, със смазване на неговото самочувствие, със стъпкване на неговото достойнство.

  Когато слязох на спирката пред Академията на МВР в Симеоново, погледнах часовника си. Пътуването ми бе отнело 2 часа и 35 минути. Нов рекорд, съдържащ в себе си неизбежната перспектива за скорошно подобряване – може би още утре.
  Защото тази сутрин аз бях извадил невероятен късмет – в трескавото бързане за работа ми провървя и четирите пъти: и за автобус 310, и след това за автобус 313, и по-късно за автобус 305, и накрая за автобус 76 аз бях застанал, съвсем случайно, на точното място. Така че след отварянето на вратите, намиращите се зад мен хора буквално ме внасяха вътре...
  Достатъчно бе само веднъж да не бях улучил къде да застана и нямаше да се класирам. По никакъв начин. Освен ако не пуснех и аз в действие своите рамене, лакти, длани, колене, глезени и пети.
  Така че всичко е все още пред мен. Да пътувам за работа 3, та дори и повече часа, след днешните преживявания, не изглежда вече никак невъзможно, нелогично, нереално и непостижимо.
  Единственото нещо, на което не мога да намеря отговор е – в колко часа трябва да тръгвам от вкъщи в дните, когато имам лекции в АМВР от 8.00 и нямам право, нито желание да закъснявам?
  Може би просто не трябва да се прибирам у дома предната вечер. Вярно е, че има известни неудобства, но пък ще съм добре отпочинал и ще започвам лекциите си точно навреме.

  Николай Слатински
  24.11.2008 год.

  P.S.
  Благодарение на факта, че Държавата и Общината щедро ми отпускат все повече време за пътуване до работата сутрин, аз имам възможност да чета книги. Кой знае защо, обаче, не малка част от наблъсканите около мен в автобусите хора се възмущават от това, че край тях има и човек, който чете. В същото време те покорно мълчат, когато някои пътници разговарят дълго време на висок глас по GSM-а (което е некултурно) или когато други пътници разговарят непрекъснато шумно помежду си (което е невъзпитано)...
  Тази сутрин, докато автобусите, в които се бях промъкнал по чудо, пъплеха из лошо почистените софийски улици, аз – напук на всичко - си четях потресаващата книга на Зинаида Гипиус „Петербургски дневници”.
  Ето само няколко малки частици, писани сякаш по наше време, а всъщност взети от този удивителен документ за събитията в Русия през периода 1914-1919 год.:
  ● „Положението е такова, че както изглежда, у никого не е останало и кътче ненаранена душа.”
  ● „Лека-полека всички ние дълбоко в себе си ставаме „цензурни”. Навик. Китайска обувка. Ако я свалиш късно, кракът ти няма да порасне."
  ● „Защо ли свободата, сама по себе си прекрасна, обезобразява така хората?”
  ● „Затова пък ние все още си патим от собствената си наивност, като понякога вярваме на оповестените намерения на “властта”. Но щом тази власт прописука, че ще направи нещо, можем да бъдем сигурни, че точно това няма да стане.”
  ● „Всичко, което става е пълен абсурд. Такъв, че надхвърля човешките представи. И всяко въображение.”

Никаква свобода няма. Новият поробител са парите и дълговете. Ако не изкарваш по някакъв начин пари ще се превърнеш в длъжник, а след това в преследван и в затворник.

Навярно, защото някога ни учеха, че Свободата е абсолютна, т.е. или я има, или я няма (това беше в Царството на Не-Свободата на индивида за сметка на колектива - реален или абстрактен), ние сега имаме проблем с разбирането, че Свободата е относителна. И е ресурс, който дори в най-демократичното общество е разпределен неравномерно - за някои това трябва да бъде точно така, за други това е несправедливо...