Алексения Димитрова, „Секретните доклади на Сол Полански за 10 ноември“

  Понякога се замислям дали да не разкажа и аз как видях годините на Прехода. Все пак в определени моменти бях сравнително близко до Сцената, а в някои мигове – кратки и драматични за мен – бях и на самата Сцена.
  Но независимо дали ще се реша на такова ретроспективно усилие, аз чета непрекъснато спорни или безспорни спомени и документални версии за преживяното, за времето непосредствено преди и след 10 ноември.
  Някои са много полезни (Петко Симеонов, Димитър Луджев – с неговите два двутомника, особено когато цитира документи, Иван Костов), други са по-слабички.
  Налага се да се запознавам и с книжлета, които можеше и да ги пропусна (напр. Недю Недев, Костадин Чакъров), но все пак и с тях сглобявам малки частици от пъзела.
  Книга на Димитър Ненов ми бе важна, защото тя, освен всичко друго, май единствена споменава с базиране на документи, за онова безумно закрито заседание на Народното събрание по т.нар. „македонска афера“, когато СДС взе абсурдното решение депутатите му да не влизат в залата, а бях пратен само аз като председател на Комисията по национална сигурност.
  Оставен без помощ и подкрепа, смятам, че наистина като лъв се борих с депутатите от БСП и ДПС, които ме разкъсваха на парчета и разпъваха на кръст, защото в този тежък за държавата и парламентарната демокрация момент аз за тях бях СДС. Да припомня, че в това заседание трябваше да се отреже главата на синьото правителство и да бъде обвинен премиерът, че с действията си е нанесъл вреда на националните интереси и сигурност.
  В моята памет е останала драмата от заседанието, през цялото време на което – убеден съм – се сражавах достойно, макар че ми бе адски тежко, че бях обиждан и хулен. Но се държах, защото осъзнавах, че поне през жестоките часове на това заседание аз съм СДС. По-късно, срещайки ме в кулоарите, не един и двама депутати от БСП и ДПС ме поздравяваха за поведението ми и питаха – защо СДС ви прати на заколение, защо дезертира от битката?
  Отговорът беше ясен – защото решението какво решение да бъде взето на заседанието бе взето още преди самото заседание.
  
  Съвсем трети въпрос е трябваше ли премиерът да поиска вот на доверие след това заседание…
  Аз не ходех на „Раковски“ 134, основно защото не бях ръководен кадър в коалицията. Но на драматичното събиране на НКС съвсем съзнателно бях отишъл и ако се пазят стенограмите, може да се прочете как се опитах да убедя премиера да не иска вот на доверие, защото това ще свали СДС от власт – от кого ще искаш вот на доверие, питах, от онези, които те обвиниха в нанасяне на вреда на националните интереси и сигурност ли? Но премиерът се изживяваше като Месия, като Спасител, той сякаш жадуваше да бъде разпнат. И ние паднахме от власт, с всички последствия от това за страната ни. В частност и за мен. Заедно с лутанията и грешките ми след това, за които – за разлика от мнозина драматични герои на онова време, станали от богати пребогати и увенчали имената си със славата на митологията и неприкосновеността на иконите – платих висока цена, много по-висока от реалната ми вина, ако имах такава, разбира се.
  
  Но тук думата ми е за чудесната книга на Алексения Димитрова. Тази книга ни дава възможност да видим „отвътре“, откъм посолството на САЩ как е било възприемано всичко, случило се около 10 ноември 1989 г.
  Книгата е прелюбопитна, дори потресаваща. Тя, без това да е, може би, целта на Алексения Димитрова, разбива заблудата, че едва ли не от американското посолство са дърпали конците на 10 ноември и в първите месеци след това!
  Ние четем „депешите“, анализите на посланик Сол Полански и виждаме как той постоянно остава изненадан от развитието на събитията, как непрекъснато прави прогнози, които след броени часове или дни биват опровергавани, как не може да се ориентира в случващото се и в неговото развитие, как се лута сляп и заслепен без ясна представа на кой свят е.
  Алексения Димитрова заслужава огромна благодарност, че с къртовската си, интелигентна работа хвърля убедителна и отваряща очите ни светлина върху години, месеци, дни, часове с ключова роля в нашата по-по-най-нова история.
  Впрочем, аз съм имал бегли представи, базирани на лични впечатления от Сол Полански. Те бяха за човек повърхностен, дезориентиран, слабичък като личност и дори донякъде посредствен като лицето на САЩ в България по онова време. Тази книга ми показва и доказва, че не съм се лъгал в интуитивните си заключения.
  
  На места в книгата се вижда, че един от неговия екип – Уилям Монтгомъри е бил доста по-прозорлив. По-късно, когато той стана посланик, аз бях с него и прекрасната му съпруга в много добри отношения.
  Да кажа обаче предисторията на тези отношения.
  Той на изслушване в Сената преди назначаването си за посланик бе казал, че ще работи в България за промяна на конституцията ни по отношение на малцинствата.
  Тогава се надигна голяма олелия в нашата преса, видни политици от всички цветове се изрепчиха като как така той ще говори, че ще се намесва във вътрешните ни работи!!!
  Но когато Монтгомъри дойде, те се заредиха на поклон при него.
  Неговата първа поява пред нашия елит бе на някакъв прием на посолството на Турция. Лидери на СДС тичаха веднага да му засвидетелстват своите почитания.
Аз бях на приема, но не се затичах към него. По едно време дойдоха две доста ключови фигури на СДС – Слатински, защо правиш демонстрации, отиди се представи на посланика!
  Аз им казах – ако бях редовият български гражданин Слатински, с голямо уважение към САЩ щях да отида при техния посланик да се представя и да го поздравя. Но в момента не съм редови гражданин, а председателят на най-важната парламентарна комисия в парламента. Ето защо по протокол той трябва да дойде при мен и да ми се представи!
  И не отидох…
  2-3 месеца посолството на САЩ ме игнорираше. Но веднъж посланикът ме покани на вечеря в семейна обстановка и бързо намерихме общ език, допаднахме си и докато бях в политиката, неизменно ми пращаше покани за събития в посолството и имахме съдържателни разговори, дори спорове.
  Многократно съм се убеждавал, че когато с представители на САЩ ти показваш позиция, характер, принципност, защита на националните интереси, те те уважават. Те мачкат и смазват достойнството на онези, които отиват при тях с вече смачкано и предварително смазано достойнство.
  Това казвах и на президента, на който бях секретар по националната сигурност, ала моите думи и съвети не му повлияха нито на грам.
  Но това е тема за друг разказ.
  Сега исках само да благодаря, че Алексения Димитрова е написала тази изключително полезна (за мен) книга!
  
  14.12.2019 г.