Стефан Попов, „Риск. Концептуална рамка“

Когато се появи сполучлива книга на български автор в области, към които имам научен интерес, винаги ми се иска да кажа добра дума за нея.
А книгата на Стефан Попов заслужава такава добра дума.
Тук, разбира се, аз не пиша рецензия, далеч съм от това намерение. Искам само да обърна внимание на интересуващите се от Рискологията (да го кажа най-общо) – да не пропуснат да прочетат тази книга! Още повече, че тя е публикувана от Нов Български университет, а това не е сред най-известните наши издателства и книгите му не са масово разпространени из книжарниците (поне такова е моето впечатление).
Всеки автор има безусловно право на своя научна гледна точка, на свой научен подход, на своя научна аргементация. В този смисъл аз приемам написаното от Стефан Попов, оценявам го като успех за него, нищо, че не споделям частично, а понякога и напълно редица негови виждания. В никакъв случай няма да кажа, че в тези му виждания той не е прав, просто аз мисля различно от него.
Но това е и неизбежно, най-малкото доколкото Стефан Попов като правило подхожда към риска и рисковете от социологическа гледна точка, докато аз правя това от гледна точка на Науката за сигурността.
Той бегло се спира на Рисковото общество (Обществото на рисковете), докато аз в моята монография „Рискът – новото име на Сигурността) го разглеждам,
от една страна, като общо и абстрактно понятие, като едно от измеренията на епохалната трансформация, която преживява светът, заедно с Глобализираното, Постмодерното и Мрежовото общества,
а от друга страна – като частно и конкретно понятие, като един от подходите за изучаване на рисковете - подходът „Рисково общество“ (в духа на разработките на Улрих Бек), заедно с подходите „Културно-символен“, „Governmentality“ и „Адаптивно-абсорбтивен“.
Разбираемо е, че поради малкия обем на чудесната книга на Стефан Попов, а и заради социологическия му уклон в разсъжденията за риска и рисковете, при него много по-бегло е разгледана главната в моите научни търсения двупосочна връзка (релация, зависимост, обусловеност) Сигурност – Риск.
Твърде частично са отразени също ролята и значението за осмислянето на риска на такива имена като Улрих Бек, Антъни Гидънс (практически отсъстващ в книгата), Никлас Луман, Мишел Фуко.
В своите разработки аз съм се опитал да развия езика на Сигурността у нас и в същото време, в частност, да покажа и докажа, че понятията Предизвикателство, Риск, Опасност, Заплаха – това са различни теоретични и практически конструкти, в тях се влага различен смисъл и към тях се прилагат различни типове стратегии.
В този смисъл за мен не е коректно да се казва, както в книгата „Заплахата е риск, който има конкретен субект-носител, ясно определим източник“. Но по принцип и в нашите национални стратегически документи се допускат (неправилните според мен) твърдения от типа „Предизвикателство е опасността от...“, Опасност е рискът от...“, "Заплаха е предизвикотелството от...".
Ако на Предизвикателството не се даде ефективен отговор, то се трансформира в Риск. Ако Рискът не се управлява ефективно, той се трансформира в Опасност. Ако Опасността не се контролира ефективно, тя се трансформира в Заплаха.
Но това е частица от моето разбиране за Сигурността, а Стефан Попов има пълното право да мисли другояче.
Бих добавил още една слабост на книгата, но слабост според това как аз мисля в Науката за сигурността.
Стефан Попов някак приравнява uncertainty и insecurity. Превежда (си) ги както редица наши научни работници и множество преводачи - като несигурност. Но това са две различни научни категории! Само преводачките на книгите на Насим Талеб са намерили същностно решение на проблема и неизменно превеждат uncertainty като неопределеност И несигурност.
Ако Стефан Попов (мое ненатрапвано никому лично научно мнение) бе „задълбал“ в Сигурността, той щеше да усети (защото предполагам много по-добре от мен чувства английския език), че, както казват в Одеса, между uncertainty и insecurity има две големи разлики. Да, в нашия съвременен свят има много несигурност (като обратното на сигурността - insecurity), но има твърде много неопределеност, неяснота, неизвестност (uncertainty), която генерира допълнителна несигурност.
Малък пример – аз заради ковид съм в несигурност (insecurity), защото се тревожа да не се заразя, да не го изкарам тежко, да нямам сериозни последствия, да не предам заразата на възрастната ми и уязвима майка; но в същото време много повече несигурност генерира неопределеността, неяснотата, неизвестността (uncertainty) колко още ще трае тази пандемия, докога ще ходя с маска, докога ще се изолирам максимално, докога ще съм принуден да живея по този начин последните си силни и творчески години, без да мога също така да посетя онези градове и места, където имах желание да отида след като се пенсионирам.
Накратко, днешният свят е свят на серийно произвеждани не само несигурности като такива (as such), но и на неопределености, които генерират допълнителни, а често и по-големи несигурности.
Ще спра с алтернативните си виждания дотук, защото, както казах, това не е рецензия, а също и не е разказ за моите научни търсения.
Исках само да кажа, че прочетох книгата на Стефан Попов внимателно и с критична мисъл. И именно затова, при множеството ми научни (и методологически) несъгласия с текста, аз я преценявам като успех за него и го поздравявам за нея.
  
  21.01.2022 г.