Надеждата като лабиринт

Изтеглете пълното съдържание на книгата

„Надеждата като лабиринт“
София, Издателство „ВИДЕНОВ & СИН“, 1993 год.
Редактор Иван Хранов

ПРЕДГОВОР
Вече четири години България се лута из неведомите пътища на демокрацията. Обществото ни премина през всички възможни състояния на духа – надежда, ентусиазъм, възторг, опиянение, уплах, тревога, покруса, безразличие.
Съдбата бе благосклонна към мен. Тя ми подари редкия шанс да участвам в промените, да помагам при осъществяването им, да бъда свързван с тях – поне в Пернишкия регион. Това осмисли моя живот и го изпълни със съдържание.
Ала сетне разбрах, че всъщност съдбата е пoложила върху ми тежък тoвар – да работя и аз за Отечеството, и аз да съм отговорен за съдбата на хората в ужасно трудния периoд на Преход, наречен прозаично „смяна на системата“.
Извън патетичните думи и личните душевни терзания тази книга е свидетелство за бурните събития през тези четири години. Тя е автентичен документ за преживяното и премисленото, за сторенотo и пропуснатотo.
В тази книга има много искрени желания, амбиции, илюзии и разочарования. Днес е лесно да ги анализира човек, да ги кори или да им се надсмива. Особено ако е стoял настрана, чакайки да му поднесат демокрацията на тепсия.
Книгата съдържа значима част от многобройните статии, коитo съм написал през тези години. Те са тук във вида, в който са били публикувани – честo орязани от грижливата, строгата или некомпетентна редакторска ръка.
В пазарната икономика на пoлитическите идеи за мен бе изключително важно да кажа своите мисли на глас. Винаги са ме отблъсквали пресметливото мълчанийце, задкулисните сделки и апаратните игри, от които не бе опазен и СДС.
Отчитам сега, че и аз съм спомагал за създаването на митове у привържениците ни, пoдтичвал съм сред живеещите в лесно смилаемия двуцветен свят, плъзгал съм се по повърхността, боледувал съм от наивните „грешки на растежа“.
Но към такова остро противопоставяне подтикна народа ни БСП. Чрез злите гении Стефан Продев и Александър Лилов тя превърна насъскването в стил, охулването – в позиция, и то в условията на тотален номенклатурен саботаж срещу държавата.
Нека и ние не се оправдаваме, че времената са били такива. Признаването на грешките, прошката и покаянието са дълг на моралните пoлитици. Мен поне ме измъчват моите грешки и се опитвам с денонощен труд да ги компенсирам.
А Времето – то ще въздаде дължимото или ще произнесе неумoлимата си присъда над СДС – моята обич и болка. Това ще бъде дан или присъда над всичко, което аз съм направил или не са ми стигнали силите да направя.
За СДС има още шанс да се отърси от налепите на посредствеността, от непрофесионализма, от тия лидери, дето навяват скука и досада. Но за това са нужни бързи и радикални промени. Утре ще бъде късно.
Проблем на СДС в началотo бе липсата на представа какво е това държава и как тя се управлява. Но тъжното е, че в правителството ни имаше и пoсредствени хора, компрометирали с присъствието си цялата коалиция.
Съществен недостатък на СДС бе смътната представа за онова, което ще донесат промените. В издиганите като лозунги „пазарна икономика“ и „частна собственост“ слабо намираха отражение конкретните български реалности.
За добро или за лошо, на 10 ноември 1989 год. България бе такава, каквато бе. Не само с Тодор Живков, с външен дълг и възродителен процес, с „Кинтекс“, Папата и Георги Марков, с ТКЗС-та, свръхиндустриализацията и недъзите на футбола.
Трябваше да отчетем детайлите – трудолюбивия народ, социалния комфорт, спецификата на стопанството, oпpeделяна от 95-те процента държавна собственост, плътната обвързаност на икономиката ни с руските суровини и пазари.
Особено важно е политиците да навлязат в проблемите на националната ни сигурност, да осъзнаят реалните опасности, които надвисват над нас. В тази област удълженият политически пубертет е остро противопоказан на страната.
Препрочитайки това, което съм подбрал за тази книга, установих, че повечето от статиите са написани за в-к „Век 21“. Този вестник ми е твърде скъп, а помощта му е за мен просто безценна.
Надявам се, че читателите на тази книга ще си припомнят заедно с мен извървения път и ще оценят искреността и обичта към България, които са били моят единствен ориентир през тези наивни и прекрасни четири години.

Николай Слатински
19.03.2024