Изказване „Достъпност и национална сигурност”, направено по време на Национална работна среща „Изискванията на Acquis Communautaire на ЕС и Конвенцията на ООН за хората с увреждания за достъпност и превенция на не-достъпността на архитектурната среда за хора с увреждания”
(25 юни 2008 год., хотел “Шератон”)

Доц. д-р Николай Слатински

  Да говоря за Достъпността и Националната сигурност е напълно логично. Като секретар на президента, аз се опитвах да го обърна с лице към хората с увреждания - защото за мен техните проблеми са пряко свързани с националната сигурност и са неин важен елемент.
  Ние трябва да подхождаме към тези проблеми не като към поредна възможност да демонстрираме социалност и ангажираност, не като ползваме хората с увреждания за фон на нашите амбиции и не като си правим PR на техен гръб, а като съзнаваме, че отношението към тези наши съграждани е критерий за демократичност на държавата.
  В своите анализи на сигурността, често цитирам мисъл на видния американски експерт Джоузеф Най: „Сигурността е като кислорода – не я забелязваш, докато не започнеш да я губиш. Ала тогава вече ти не можеш да мислиш за нищо друго на света, освен за нея.”
  С малко словесно своеволие ще перефразирам тази мисъл така: „Достъпността е като кислорода - не я забелязваш, ако я има. А ако я няма, тогава ти не можеш да мислиш за нищо друго, освен за нея”.
  За мен е абсурдно, отивайки към края на първото десетилетие на 21 век, да се събираме и за сетен път да доказваме не теоремата, а аксиомата за необходимостта от Достъпност. Необходимост, която е задължителна абсолютно навсякъде и абсолютно без изключение – в административни сгради, транспорта, културните паметници и т.н.
  В края на краищата - в какво общество и в каква епоха живеем, за да се налага да обсъждаме този въпрос!? Надявам се, че не сме все още в първобитно-общинен строй, нито в хищните условия на джунглата!
  ► Аз си давам сметка, че отношението към хората с увреждания е в голяма степен резултат от начина, по който протече Прехода у нас – тези 20 години бяха време на социал-дарвинизъм, на естествен, а по-скоро на не-естествен подбор, в който оцеляваха предимно най-агресивните и най-приспособимите, с най-здрави мускули и бивни, с най-малко принципи и ценности. Печелещите от Прехода забравиха, че не може всичко да бъде в името на личното его, парите и успеха. Преходът протече под мотото „Горко на бедните, болните, слабите и нещастните!”. В такива условия нямаше как да не бъде най-трудно на хората с увреждания. Добре съзнавам тази жестока обективност.
  В същото време ние като държава - постепенно, колкото и да се съпротивляваме, колкото и да ни липсва стратегическо лидерство – но навлизаме в европейското пространство на общите стандарти и практики, норми и разбирания. Както обичах да се шегувам – Европа няма да ни се размине! А там, повтарям - отношението към хората с увреждания е сред най-ясните и най-ярките критерии за модерност, демократичност и социалност. И това отношение е белег – доколко ние сме европейци, и дори - доколко сме запазили човешкото у нас.
  Аз не бих могъл да обоснова тясната връзка между Достъпността и националната сигурност, ако не си позволя поне малко „научност”. Ще се опитам да го направя, но без да звуча прекалено академично.
  ● Първо, доскоро, когато се говореше за национална сигурност, се подразбираше преди всичко и основно сигурността на Държавата. Т.е. главното беше Държавата, а нейната сигурност се смяташе като необходимо, в общи линии - и достатъчно условие за сигурността на отделните граждани и различните групи (общности) в обществото.
  Сега обаче на преден план излизат индивидуалното и груповото (общностното) нива на сигурността и те все повече влияят върху оценката в обществото за състоянието на сигурността в Държавата.
  Вече е невъзможно да се манипулира обществото с приоритети в сигурността, които да са фокусирани само върху Държавата. Хората искат лична сигурност, общностите искат общностна сигурност. И тя трябва да бъде обезпечена, а управлението - да докаже, че знае, че има да речем хора с увреждания и те не са подробност от пейзажа, а стратегически приоритет, важна част от качественото управление.
  ● Второ, по-рано в политиката за сигурност водещият акцент беше върху силовите, т.нар. „твърди” (hard) подходи, в т.ч. отделянето на големи ресурси за армия, полиция, специални служби, ВПК. Ние и сега, при остър недостиг на ресурси, наливаме огромни за страната ни средства в силовите структури, купуваме скъпи „играчки” напр. за армията – корвети, вертолети, самолети, - мислейки за „силовата” сигурност 10-20 пъти повече, отколкото за гражданската сигурност.
  Ала днес на преден план излизат не-силовите, т.нар. „меки” (soft) методи и подходи в сигурността, чиито приоритети са вече такива базисни понятия като качеството на живота (т.е. социална политика, екология, устойчиво развитие) и качеството на човешкия потенциал (т.е. здравеопазване, образование и наука, високи технологии).
  ● Трето, през 20 век, а по инерция и до ден днешен Държавата (не само у нас, а почти навсякъде по света) още уповава на структури, които са йерархични, централизирани, разчитащи на принудата и на силата в налагането на волята си над гражданите и обществото при обезпечаване на сигурността. Така структурираната Държава явно не се нуждае от особен диалог с управляваните и от обратна връзка с тях - когато се отнася до сигурността - защото иде реч за дейност, която е на стратегическо ниво и засяга важни национални интереси.
  Сега обаче настъпва друго време, когато на преден план излизат мрежовите структури. Те са много гъвкави, самоорганизиращи се, с децентрализирана архитектура, с минимално необходима йерархия. Което означава най-малкото три фундаментални по значение неща:
  ●● Най-напред - Държавата трябва да престане да се държи като някаква, рееща се в облаците и живееща на Олимп институция от безпрекословни и предвиждащи всичко авторитети и капацитети, а трябва да се децентрализира и мрежовизира, защото на днешните мрежови предизвикателства трябва да се дават мрежови отговори.
  Накратко, държавата не бива и да си помисля да управлява сама в сигурността, камо ли напук на новите потребности и приоритети.
  ●● Нататък - щом като „шагреновата кожа” на Държавата се свива, тя трябва да се „разтоварва” от функции дотолкова, че да се запази като Държава. Част от тези функции ще бъдат предавани нагоре по вертикала - към наднационални структури (НАТО, ЕС); част от тях - надолу по вертикала - към структурите за местно самоуправление, а трета част - по хоризонтала - към неправителствени организации. Държавата трябва сама да търси партньорството на NGO-мрежите и заедно с тях да работи за сигурност и просперитет на обществото.
  ●● И още нещо - Държавата, а и всички ние трябва да променяме мисленето си, да си даваме сметка за революционния прелом днес.
  ♦ Досега разчитахме главно на ресурсно ориентирани стратегии - т.е. разполагаме със знания и умения, ресурси и капацитет и търсим цели, задачи и проблеми, които чрез тях можем да реализираме.
  ♦ Сега се преминава към целево ориентирани стратегии – т.е. има цели и задачи, които трябва да бъдат реализирани и трябва да намерим знания и умения, ресурси и капацитет - чрез които да ги реализираме. Целта определя Ресурсите, а не Ресурсите – Целта. Трябва да работим не това, което знаем, а да знаем това, което трябва да работим. Да отидем при проблема и да отговорим на неговите изисквания, а не да търсим проблеми, които да отговорят на нашите способности. Накратко - днес се изискват мисийни стратегии и мисийно мислене.
  Акцентът се премества към гъвкавостта - гъвкави знания, гъвкави структури, гъвкави подходи. Щом предизвикателствата са гъвкави и мобилни, такива трябва да са институциите и хората в тях. Нужно е да се създават пулове от ресурси - министерствата и агенциите са много йерархични, склонни към бюрокрация, чиновническо мислене. Трябва да се правят гъвкави и мобилни коалиции от специалисти. В т. ч. пулове и работни екипи - от правителствени и неправителствени организации. Вече няма монопол върху знанието и ресурсите, върху влиянието и властта. В този смисъл една от най-активните социално групи (общности) от хора – тази на хората с увреждания трябва да намери своето място, да бъде призната от управлението като негов партньор, коректив и посредник, даже като негова интегрална част. А не то да гледа на тази общност като на опонент, че и дори като на враг.
  Да го кажа отново - проблемите на хората с увреждания са пряко свързани с националната сигурност. И е нужно да се работи тези по проблеми системно. А Достъпността - тя трябваше да е вече решен въпрос. Ако с нея не сме се справили, то за какво друго да говорим!
  Заедно с осигуряването на повсеместна Достъпност е нужно да се премине към другите много сериозни въпроси. Убеден съм, че както отношението към хората с увреждания не бива да се изчерпва само с изграждането на рампа (докато бях в президентството всеки ден виждах как такова съоръжение си остава неизползвано, но пък сме отчели Достъпност), така и не бива общуването на институциите с хората с увреждания да се изчерпва само с назначаване тук и там в някоя служба на човек със специфични възможности. Но признавам, че до края на първия мандат на президента така и не проумях защо той не пожела да се вслуша в моите активни напомняния, че не би могъл да се нарече президент на всички българи, докато в неговата администрация не работи de facto нито един човек от тази общност!
  5 години убеждавах президента, че в Европа да вземаш на работа хора с увреждания е нормална практика, то е дори много желано, защото подпомага създаването на качествено нова култура на отношение към Различния, към Другия, към чуждите проблеми. На Запад никой не се стресира ако до него се движат и хранят, работят и празнуват такива хора. Освен това общуването с тях обогатява останалите – чрез допира до личности, надмогнали страданието и даващи пример - по воля и себеотрицание. Не изглеждат ли нашите терзания незначителни, на фона на тяхната борба не само за живот, а за пълноценен живот. И друго - те дават значим принос в нашата икономика, защото са умни, упорити и качествени професионалисти.
  Достъпността трябва да се разглежда не като привилегия, а като едно неотменимо човешко право. Средствата за рампи, тоалетни и други съоръжения не бива да продължават да се смятат за досаден разход и само защото Европа ни “натиска”, а като инвестиция в по-доброто бъдеще на държавата - като инвестиции в една нова среда, в нови ценности, в солидарност, в съпричастност и сътрудничество.
  Не може социалността да се налага като еднакъв (плосък) данък за всички, а трябва да се изрази в еднакви възможности за всички. В икономика с плосък данък е много по-лесно и по-леко на тези, които са по-агресивни, по-бързи и по-ловки. В среда с Достъпност е малко по-лесно и по-леко на тези, които имат специфични възможности.
  Хората с увреждания - това сме ние. Всеки от нас е потенциален член на това братство. Но дори ония, на които не е писано да станат част от него, трябва да осъзнаят, че ако не разбират проблемите на хората с физически, ментални и сензорни увреждания - те един ден също ще получат увреждания, само че душевни, на съвестта. А за тях никакви усилия и средства за Достъпност в обществото не са открити. И тези хора ще останат настрана от усилията на страната ни за повече човечност, повече модерност и повече европейскост.

25.06.2008 год. Николай Слатински