За въпросите, породени от настоящето и за търсенето на отговорите в миналото–1 („Българският Великден или страстите български")

  Непрекъснато повтарящите се несполуки и провали на България в усилията й да стане по-модерна, по-европейска и по-демократична държава, все по-настойчиво ме карат да диря част от причините за това „не-ставане” в близката и малко по-далечната ни история.
  Вероятно времето и пространството са вградили, втъкали, врязали и вписали информация в българския ни код, в народностния ни чип, в националната ни ДНК информация, която изкривява нашето нравствено съзнание, нашата ценностна оптика, нашите нормални реакции.

  Освен това, годините, които прекарах в администрацията на президента Първанов и преките ми наблюдения на политическия елит, постоянно ме изкушават да се ровя в историческите книги и изследвания.
  Може би там ще намеря отговори на въпроси от рода на:
  ● Защо ни липсват способности, рефлекси и навици да мислим самостоятелно по стратегически проблеми?
  ● Защо не можем да се обединяваме около значими и жизнено важни каузи?
  ● Защо политиците ни в огромното си мнозинство са толкова дребни и ситни, посредствени и мекотели, безотговорни и оперирани от национално достойнство?
  ● Защо политиката ни е толкова нахално и дори нагло превърната в безкраен корупционен празник?

  И още нещо - може би от възрастта, но аз се улавям, че все по-често започвам да се съпротивлявам инстинктивно и интуитивно срещу оценки, внушения, трактовки и становища относно редица артефакти, артепродукти и артеличности от областта на културата, изкуството и останалите свещени зони, свети обиталища, сакрализирани ареали и строго охранявани резервати на талантите и творческите усилия.
  Като резултат – опитвам се сам да стигна до истината: Доколко даденият, въздигнат на пиедестала творец е наистина талантлив и доколко даденото, обявено за високо достижение произведение е наистина до такава степен забележително.
  Не, не бих казал, че съм настроен революционно в търсенето на преоценка на качествата и стойностите, нито че съм заразен от закъсняло иконоборство.
  Понякога, препрочитайки някоя книга, за която с десетилетия по времето на социализма ми е набивано в главата, че е изключителна, аз не намирам основание да мисля днес другояче. Ето, тази дни отново се потопих в предизвикващата родолюбиви тръпки, но и сгъстена от напрежение и страсти атмосфера на „Железният светилник” и развълнуван отново, може би по-силно дори от преди 30-35 години, аз пак си казах, че това наистина е истински български шедьовър!
  Но си признавам, че подобно чувство не ме обхваща толкова често – дори напротив. Рушат се в съзнанието и сетивата ми кумири, обзема ме гняв, че съм бил обработван по такъв, промиващ мозъка ми начин, че да си внуша измамни възприятия за половинчати, вторични и третични стойности.
  Затова понякога – за да не претърпя поредната преоценъчна катастрофа, аз избягвам да разлиствам някои от общоприетите за No. 1 литературни произведения. Избягам препрочитането им съзнателно, защото ме мъчат съмнения, притеснения и подозрения, че мога да изпитам разочарование.
  Дано да се лъжа, дано съм предубеден, но предпочитам засега да отложа повторните си срещи с разказите на Йордан Радичков, със стиховете на Любомир Левчев, с романите на Антон Дончев. Не бих искал да рискувам да почувствам жегващата нервите ми мисъл, еквивалентна по сила с мисълта, която ме притискаше, когато си казвах напоследък: Как е било възможно да бъда накаран толкова силно и без капка съмнение да вярвам например, че Георги Калоянчев (Господ здраве и дълги години живот да му дава!) е Артистът на България?! Или Стоянка Мутафова, или Коста Цонев, или Стефан Данаилов!? И то след като съм гледал „Лазарица” с Григор Вачков, след като „заварих” в младостта си Апостол Карамитев, след като имаше Никола Бинев и Невена Коканова, и има Наум Шопов и Татяна Лолова...

  Изповядвам тези свои колебания и разсъждения, защото току що завърших новия си прочит на книгата на Тончо Жечев „Българският Великден или страстите български”.
  Стигнах отново до нея, поради силно интригуващите ме ключови моменти от историята на България през втората половина на 19 век.
  Пренасям се в онова сложно и противоречиво време без претенции за професионален поглед, но с най-добри лични намерения: Да си изясня каква е била онази невъзможна и неповторима атмосфера; как е наторявана тогава почвата на българщината и националното самосъзнание и родолюбивото мислене, че след Освобождението от наричаното днес с безродна лекота Османско присъствие, да засвети и заискри цяла плеяда огромни по ръст и роля български държавници и строители на новата ни държава и държавност – като Стефан Стамболов, Петко Каравелов, Драган Цанков, Григор Начович, Димитър Греков, Иван Евст. Гешов, Константин Стоилов, Васил Радославов и редица други.
  Без да се поставят под каквото и да било съмнение гениалността, величието и приносът на титаните Васил Левски и Христо Ботев, ролята, мястото и значението на Филип Тотю и Панайот Хитов, храбростта, жертвеността и примерът на Стефан Караджа и Хаджи Димитър, ако си сложим ръка на сърцето, ще си кажем честно и откровено, че най-често и с най-голямо основание ние любим и тачим славните герои, участниците в боеве и сражения, загиналите за свободата на Отечеството.
  Но България има и други герои, воювали на други, на пръв поглед по-тихи, но не по-маловажни фронтове и също поемали сериозни рискове за младостта, благото, здравето и живота си.
  Всъщност, какво би станало с нас и какво би останало от нас, каква би била страната ни днес и каква би била тя утре, ако ги нямаше битките за самостоятелна, отделена от Гръцката патриаршия Българска Църква?
  Не беше ли Църквата майчицата – институция и вяра, която събираше в едно цяло, в една общност, в един народ българите от Мизия, Тракия и Македония?
  И под турското иго, и след Берлинския конгрес, когато България бе разкъсана на пет части с пет различни статута и орисии, не друг – Църквата ни бе, казано с днешен език, интеграторът и консолидаторът на българския народ, а по-просто – неговият политически (да – и политически!!), духовен, културен и религиозен обединител.
  От тази гледна точка книгата на Тончо Жечев заслужава благодарствена похвала и искрено признание дори днес, когато има пълна свобода на знанието за нашето минало незабравимо и всеки може да лансира своите тези и аргументи, да се рови в историята, да развенчава предишни идоли и да създава нови митове.
  ”Българският Великден...” е горещ, развълнуван, задъхан и отчаян разказ за годините, когато България се бе събудила и пожелала да се освободи – тогава и най-напред духовно, а после и завинаги – политически. Това е времето:
  ● От 3 Април 1860 година - когато при празничната великденска служба, Иларион Макариополски не споменава името на гръцкия патриарх, което по църковните канони си е чисто и просто декларация за независимост на българската Църква от Вселенската патриаршия.
  ● До 28 Февруари 1870 г., когато султан Абдул Азис издава фермана за създаването на независима (автокефална) българска църква, наричаща се “Българска екзархия”.
  ● И до 16 февруари 1872 година, когато видинският митрополит Антим I е избран за пръв български екзарх.

  Всъщност, донякъде е трудно да се говори за „Българският Великден...” като за единна, цялостна книга (тя дори не завършва както трябва, сякаш е недописана, спряла за известно време, запазила надеждата си, че може да бъде продължена – но не би и не бе...).
  По-скоро това е сборник от десетина етюда, някои от които просто великолепни – да споменем страниците, посветени на „Изворът на Белоногата”; или на Тодор Икономов, или в една или друга степен на Стефан Богориди и Иларион Макариополски, на Петко Славейков и Гаврил Кръстевич.
  В нашите следдесетоноемврийски, полудемократични дни - дни на войнстващ нихилизъм, на стигащи понякога до антибългарска нахъсеност настроения у елита, на малки и не толкова малки престъпления спрямо националната история, памет, език, култура и религия, „Българският Великден” има своето запазено място сред значимите Български произведения.

  Разбира се, книгата на Тончо Жечев има и някои недостатъци.
  ● Най-напред е нейният, а по-скоро неговият, на автора, и най-вече на социалистическото време, основен дефект – изкуствено наложените историко-материалистични граници и рамки на подхода, на анализа и оценката на процесите и събитията.
  Впрочем, заедно с осъзнаването - колко по-силно звучене би имала тази книга, ако не беше менгемето, прокрустовото ложе на ограничителния и силно схематичен марксистки подход, „Българският Великден” е и носител на една изключително полезно познание – за периода, през който е писана, за деформациите, нанесени върху съзнанието и аналитичните способности на авторите тогава, за компромисите, които пишещите и творящите хора (говоря за можещите, способните, кадърните и талантливите сред тях) е трябвало да правят, за да бъдат публикувани, оценени и лансирани на престижни или синекурни длъжности, намиращи се на които, те да могат да продължат да пишат и творят.
  ● Друг недостатък на тази книга, вече многократно изтъкван от изследователите и критиците е, че Тончо Жечев проявява странно, навярно отново продиктувано от каноните и законите на социализма, пренебрежение ( артистично или високомерно) към сътвореното по същата проблематика от ненадминатия и проникновен творец Симеон Радев.
  ● Отивайки нататък, не мога да не спомена тук-там пробилото си място в книгата крайно негативно отношение към Стефан Стамболов.
  ● Аз поне бих желал да прочета по-дълбоки и по-обективни редове за една от най-светлите личности в нашата история – Георги Раковски.
  Признавам, че непрекъснато се натъквам на писания за Георги Раковски, които ми се струват крайно или поне в голяма степен несправедливо недостатъчни и повърхностни. Вярно е, че Тончо Жечев еднозначно го е записал в редовете на положителните български деятели, но и в „Българския Великден” Георги Раковски не получава оценката, която един самороден и уникален колос като него заслужава.
  ● Ще посоча и очевидната несправедливост на Тончо Жечев (признавам, че за това могат да се намерят солидни основания) към такива важни за страната ни в онези драматични и рисковани дни личности като Александър Екзарх и д-р Стоян Чомаков. А защо не и към Драган Цанков.
  Драган Цанков (както сигурно би казал другият заклет исторически материалист – Ленин) е огледало на българските страсти в революционните борби за национална независимост. Той е човекът, казал на Русия - в лицето на нейния дипломатически агент и генерален консул Михаил Александрович Хитрово, - че не й искаме ни меда, ни жилото. И пак той е човекът, който по-късно, по време на Безкняжието и управлението на регентството и по-точно на един от регентите, Стефан Стамболов, поиска в Цариград от великия везир окупация на Източна Румелия от турски войски!
  ● Така е тръгнало и навярно така ще бъде – че чорбаджиите са задължително изедници. Но обективният, преосмислен поглед върху българската история ще ни позволи един ден да дадем още по-справедлива отколкото тя е и в „Българският Великден” и много по-близка до истината оценка за заслугите на немалко чорбаджии към националните ни каузи, борби и победи.
  ● Накрая, но не на последно място по значение, ако днес покойният вече чудесен творец и човек Тончо Жечев би пренаписал или да кажем – допълнил „Българският Великден...”, той, сигурен съм, щеше да отдели повече място за критичните оценки върху дейността на Русия по време на епичните битки за църковната ни самостоятелност. Защото Русия дълго време твърдо и до вредност упорито отстоява виждането си за необходимостта от единство на всички православни християни в Османската империя, което на практика се изразява в пълна подкрепа на Цариградската Вселенска (т.е. гръцка) Патриаршия.

  Замислих се току-що: А защо написах всичкото дотук?
  Може би това е станало донякъде ясно от написаното в началото на този разказ за моите съмнения и терзания...
  Написах го също така и защото след критичното препрочитане на достойната книга на Тончо Жечев „Българският Великден или страстите български” аз, слава Богу, не промених радикално своята оценка за нея.
  Продължавам да смятам, че тази книга трябва да бъде на видно място в Българската библиотека.
  Това е една необходима книга.
  Необходима, но не и достатъчна – тъй като времената, за които се разказва в нея и събитията, на които тя е посветена трябва да продължат да бъдат обект, бих казал – един от централните обекти за изучаване и анализ на нашата история, на нашата държавност. За да можем да извлечем всичките, а не само директивно спуснатите ни отгоре поуки от светлото ни минало и неговите тъмни страни. И да се опитаме да бъдем днес – в геополитически и стратегически смисъл – по-достойни, по-смели, по-силни и по-българи.

Николай Слатински
21.09.2009 г.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
 __  __ __        __   ____    ___     ____ 
\ \/ / \ \ / / / ___| ( _ ) / ___|
\ / \ \ /\ / / | | _ / _ \ | | _
/ \ \ V V / | |_| | | (_) | | |_| |
/_/\_\ \_/\_/ \____| \___/ \____|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.