Как секретарят по националната сигурност на президента ме дава на съд (Народът би казал - Крадецът вика: Дръжте крадеца!) – 7

  Днес, 22 януари, делото, което секретарят на президента по националната сигурност Румен Марков (т.е. моят „наследник” на този пост в администрацията на Георги Първанов) води срещу мен, бе отново отложено – този път за 25 март, от 9.30 ч.
  Дотогава адвокатите – моят и неговият - ще обсъждат дали ще има споразумение между двете страни и ако го има - какво ще бъде неговото съдържание.

  Признавам, че чисто по човешки ми бе трудно да приема аргументите за подобен изход от ситуацията. Защото в случая съвестта ми е чиста; защото наистина ми бе причинено прекалено много по крайно несправедлив начин; както и защото така моите принципи се оказаха подложени на сериозно изпитание.
  Аз отидох днес на делото зареден с енергия за борба, запасил се с огромна документация като доказателства за тезите, които щях да отстоявам, поканил двама безукорно честни и най-главното – обективни - свидетели.
  От другата страна на везната обаче бяха сложени твърдения, съвети и аргументи, които добронамерено и приятелски искаха да ме вразумят и да ме накарат да погледна реалната ситуация в очите. Те накратко се свеждаха до едно – съдът се води не от емоции, а от факти и обстоятелства. Няма гаранции, че не би се получил неравностоен челен сблъсък между човек и Система. Дори и да липсват каквито и да било основания за подозрения спрямо съдията, не бива да се играе на рулетка и да се предприема твърде висок риск, като се залага доверчиво на впечатлението, което той създава за безпристрастност, компетентност и човещина.
  Можем, бях убеждаван, да водим безкомпромисно своята линия на поведение и да следваме независимо от всичко своята стратегия, само ако всички или повечето решаващи и рискови фактори са под наш контрол или поне можем някак да им влияем. Но да се заблуждаваме, че силата на нашите аргументи задължително ще бъде над аргументите на силата би могло да се окаже илюзия, която да ми нанесе значителни морални и материални щети.
  Освен това, очевидно съществува натрупана умора и разочарование и у мен, и у него. Аз преживях две години на безумен тормоз, съсипаните нерви от който няма лесно да се възстановят. А той, включително заради изнесените от мен факти за ставащото в Академията на МВР, вече не е ректор там. Не е възможно да осъществи желанието си да стане конституционен съдия, защото президентът вече няма право да назначава още конституционни съдии. Няма шансове, след проверката, която му бе направена в Академията на МВР и за други атрактивни придвижвания в кариерата – член на Върховния касационен съд, член на Висшия съдебен съвет, посланик. Така че войната срещу мен, на която аз давах остър, понякога непремерен словесен отпор, се оказа конфликт с ненулева отрицателна сума, т.е. загубихме и двамата от нея. Слаба е моята утеха, че не аз започнах тази война...
  И още, споразумение може да има, така че жестът от наша страна да бъде оценен. Но споразумение може и да няма, ако другата страна реши да ни извива ръцете и тогава се връщаме към План А: „На война като на война”.
  В този смисъл адвокати, колеги, приятели, близки хора настойчиво ми говореха да следвам докрай своя принцип „Не се обръщай с гняв назад”, да гледам напред, да оставя не на съдията, а на Господ да ни съди и мен, и него, ако намери за какво. Този мой принцип, спокойно може да се умножи с други два мои принципа: единият - да виждам в риска не само негативната, но и позитивната му страна (т.е. шанса), да вярвам, че всяко зло е за добро, да допускам, че вместо да ми извадят очи, ще ми изпишат вежди; а другият – нито за миг да не забравям, че животът продължава, че нищо не е толкова страшно, че да изглежда като края на света.
  Така че, бях убеден и приех - от мен нека го има съгласието да бъде така, както изглежда най-прагматично, най-целесъобразно, най по мъжки.
  Не се ли случи нещо крайно от другата страна, така че, образно казано, отново да се извадят дългите ножове и пръчката да бъде огъната до счупване, двамата можем да махнем с ръка – майната му. Приятели повече няма да бъдем, крайно отрицателните чувства един към друг няма да ги променим.
  А пък след това – нека всеки да намери думи, с които да се обясни и помири със съвестта си – кой колкото я има.

  Николай Слатински
  22.01.2010 г.

  P.S. И по-рано съм използвал това сравнение, че понякога вълкът, когато попадне в железен и острозъб капан, за да си възвърне свободата е принуден да отхапе лапата си.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _   ____           _          
| | | _ \ _ __ | |_ ___
| | | |_) | | '__| | __| / __|
| | | __/ | | | |_ | (__
|_| |_| |_| \__| \___|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.