За една чудесна книга: Велизар Енчев – „Аз бях в разузнаването” (Както и за разнопосочните мисли, които тя породи у мен)

  В пълната мешавица от митове, легенди, саги, притчи, мелодраматични изповеди и истински истории за ченгета, досиета, шестаци, доносници, агенти и храбри разузнавачи, аз си давам сметка, че не е престижно и здравословно да се казват добри думи за книга на човек, бил в „Държавна сигурност”.
  Още повече не ми прилича да правя това, след като твърдя, че БСП окончателно се дискредитира като вредна партия (справка – вж. Тройната коалиция) и че нейният електорат окончателно се доказа като най-безпринципният партиен електорат (справка – вж. парламентарните избори).
  Въпреки това аз ще се подпиша с двете си ръце под твърдението, че книгата на Велизар Енчев „Аз бях в разузнаването” е много българска и патриотична, вярна и правилна, важна и нужна книга.
  [Добавено на следващия ден: Прочетох поредния списък от бивши сътрудници на ДС - този път в ръководните органи на БНБ. И в него видях едно познато име - на мой приятел, назначен в Управителния съвет на БНБ от президента Първанов. Това е още един пратеник на Георги Първанов във висша инстанция, който е бил в ДС или е бил свързан с нея (и то в Първо главно). Ето защо ми хрумна следното: щом има папка "Гоце", щом в президентския екип наистина бъка от хора, по някакъв начин работили за ДС, щом президентът систематично назначава в "своите" квоти лица, ангажирали се с ДС, не би ли могло да се направи анализ за много по-широко, по-дълбоко, по-обхватно, по-мащабно и по-силно влияние на ДС върху президента ни до ден днешен? Дали пък няма някои невидими за простото око линии, канали, посоки и контакти, които позволяват на някакви хора, били на ключови позиции в ДС едно време, до ден днешен да оказват такова неустоимо и неотказуемо влияние на президента, че дори да му подбират екипа и да му предопределят кого къде да назначава? Звучи малко клиноведско и сценарийно, но съвпаденията станаха твърде много, а честотата им надхвърля обикновената случайност и намеква за закономерност...]
  Малко пояснения.
  Първо, писал съм вече, че още в първите дни на секретарството ми при Георги Първанов един мой приятел (дългогодишен служител на Първо главно) дойде да си поговорим и на тръгване сякаш ме обля със студена вода, като каза, че тук, в тази сграда (президентството) аз нямам никакъв шанс да постигна каквото и да било...
  Погледнах го силно изненадан, защото по онова време бях ентусиазиран, кроейки планове как ще работя за националната ни сигурност и предвкусвайки възможностите, пряко произтичащи от шанса да правя това, което съм преподавал на студентите си – за ролята на съветниците по национална сигурност на президенти от различни администрации. Попитах го обезкуражен защо. А той ме измери със снизходителен поглед и най-съчувствено отвърна: „Защото като гледам хората, шетащи из тези коридори, само ти сред тях нямаш папка в Първо главно...”.
  Да... Този приятел се оказа абсолютно прав. Или поне относително. Защото и пръстите на едната ръка се оказаха предостатъчни да преброят лицата в екипа на Георги Първанов, които нямаха папки – обаче не само в Първо главно, а в целия спектър от управления и отдели на бившата ДС. Направо президентството излезе ДС в умален вид – толкова синхронизирано и оразмерено се оказа нейното представителство в него... Като че ли съзнателно е бил търсен някакъв баланс, внимателно обвързване на позиции и интереси.
  И все пак връх бе взело Първо главно.
  Тогава някои неща не ми бяха ясни. Затова наивно, като Катон Стари, повтарях две години едно и също нещо: „Димо Гяуров трябва да бъде сменен, защото нанася сериозни щети на НРС с пълната си некомпетентност и с неразбирането си къде е попаднал!”.
  А после излезе (така си мисля), че то си имало договорка – договорка „Мълчание - Посланик” между иначе антагонистичните Димо Гяуров (седесар) и Георги Първанов (бесепар): „Мълчание за папка „Гоце” срещу смяна не веднага, а много по-късно и то с пращане на синекурно посланическо поприще...”.
  Но спри сърце, защото Димо Гяуров е легнал на сърцето на Синята коалиция, а пък аз гласувах за нея пропорционално на тези парламентарни избори, заповядвайки си никога вече да не гласувам с отвращение...
  Второ, надявам се, че с Велизар Енчев уважението ни е взаимно. Когато водеше предаване в БНТ, той ме канеше за участия, макар че тогава не бях никой (в смисъл, вече не бях депутат и още не бях президентски секретар). После, по един негов личен проблем разговаряхме в президентството и макар че нямаше как да му помогна, не вярвам да ми се е разсърдил. След това на няколко пъти участвах в негови предавания в „СКАТ”. А най-важното, по проблемите на българщината, националната сигурност, балканското измерение на външната ни политика и обичта към Македония, ние имаме сходни, направо идентични възгледи.
  Трето, Велизар Енчев има талант, силно слово, оплодено от прекрасни познания и умножено по смелост да отстоява позициите си. За жалост, в България е далеч по-лесно да си значим и ценен, ако поставяш националните интереси на заден план или просто казваш по техен адрес „Майната им!”; ако огъвкавиш гръбначния си стълб и го раздаваш безродник или поне интернационалист (било то социалистически, било то северноатлантически). За останалите има привилегията да се маргинализират, радикализират и донкихотизират.
  Четвърто, аз отдавна размишлявам над необходимостта от анализ на балканската политика на Георги Първанов, но си давам сметка, че не съм подходящият човек да направя този анализ:
  -- Защото съм силно пристрастен и негативната ми оценка може да се вземе като израз на обида.
  -- Защото в президентството бях демонстративно изолиран от балканската тематика.
  -- Защото за обективен анализ е нужен поглед отстрани и поне малко отдалеч и отвисоко – за да си схване общата картина и да не се робува на детайлите, а моят поглед е отвътре и в голяма степен отблизо и отниско.
   -- Защото не мога да си позволя – от чисто научни и стягащи волята ми съображения - да пиша с изводи и заключения преди да е приключил и вторият президентски мандат.
  Този мой текст не е рецензия на книгата. Ако беше, щях да изтъкна, както си му е редът, достойнствата и на трите части на написаното от Велизар Енчев, отнасящи се до:
  (1) работата му в Югославия през периода 1987-1993 г. като служител на Първо главно – кореспондент (разузнавач).
  (2) дейността му като посланик в Република Хърватия през периода 1997 – 2002 г.
   (3) прегледа на българо-югославските отношения през 20 в.
  И понеже нямам намерение да пиша пространна рецензия, реших тук да насоча вниманието само върху това, което ми направи най-силно впечатление и ми даде допълнителна информация за редица мои досегашни виждания и разбирания, или напротив – накара ме да погледна по-многопластово и по-обективно на някои личности и процеси, с което да си кажа, че може би съм плащал данък на преднамерено или черно-бяло мислене.
  Важното за мен в книгата на Велизар Енчев е преди всичко следното:
  ● Тази книга може да служи като учебник или поне като наръчник за млади служители на разузнаването ни и за нашите дипломати – как трябва да се отстояват националните интереси при мисиите и мандатите им зад граница.
  Много често разузнавачи от НРС и Служба „Военна информация” (т.е. цивилното и военното ни разузнавания) хвърлят огромни усилия да „излязат навън” не толкова и не само с мисълта за мисия, а и за да си подобрят СиВи-то и материалното положение. Да не говорим пък колко синекурност има в българските дипломатически представителства зад граница. Душата ме е боляла, когато съм виждал в посолствата ни да бъка от уредени приятели (бизнес партньори) или приятелки (невинни създания с вече съмнителна невинност), съпартийци или просто близки, роднини, приятели на съответния външен министър. Като на всичката тази гмеж унилият и отруден български данъкоплатец трябва им плаща масрафа.
  ● Велизар Енчев нагледно ни показва колко важно е посланикът да е перфектно подготвен – но не със знания с коя ръка да държи чашата и с кои пръсти да натиква сандвича в устата си на поредния прием, а със знания за държавата, в която е изпратен и за националните интереси, които може да отстоява в тази държава и в съответния регион.
  Има нещо не просто комично, а направо трагично, във факта, че след блестящото дипломатическо присъствие на Велизар Енчев в Загреб, след това Георги Първанов изпрати там ... Виктор Вълков!!!!
  В сравнение с неизчерпаемата, родолюбива, искрена и пълна с човещина енергия на първия, флегматичността, склонността към безделие, отсъствието на грижа за националните интереси и самата мисъл за отиване на заслужена почивка при втория превръщат подарените му от президента посланически години в пропиляно и с вредна за България време.
  Как да не си спомни човек разказаната ми от депутати история за български посланик в Анкара, който по време на среща на парламентарна делегация с министър-председателя Тансу Чилер сладко захъркал и втрещил всички до един. При това на фона на блестящия като ум, маниери и имперскост турски посланик у нас Ялчън Орал...
  ● Написаното от Велизар Енчев за духа и манталитета, които властват в МВнР много плътно съвпада с не малко мои наблюдения. И аз съм се чудил как като правило умните, можещите и мислещите там са натиквани в миша дупка, а бездушието към националните интереси, послушанието, връзкарството изтикват непоносимо често на преден план хора, които нямат лице, камо ли да са лице на България в съответната държава.
  Посланик – това не е паркетен лъв със светски маниери, изпратен на отдих и развлечение на държавни разноски. Посланик – това е мисия, сериозен, къртовски, високо професионален труд. Именно заради това си разбиране (плюс заради физиологическата ми непоносимост към мисълта, че някой наперен и случайно попаднал в парламента депутат ще ме накара да му нося куфарите или да водя жена му на шопинг), аз в 5-минутния си прощален разговор с президента (след пет години 16-часова здрава работа всеки Божи ден) го помолих да не си прави труда да ми предлага да ставам посланик, защото тази длъжност не е за мен, не се чувствам подготвен да я заема, нито имам способности да я изпълнявам с необходимия професионализъм.
  ● Както става ясно от книгата му, Велизар Енчев е поредното доказателство, че няма не неказано добро, направено за България и в името на България.
  ● Тази книга ми даде допълнителни аргументи за моята теза, че балканската политика на президента Георги Първанов е преди всичко слаба, дезиориентирана, просръбска и просоциалистическа.
  Независимо от подчертаната му активност на това направление, Георги Първанов „проспа” не малко години, не можа да надрасне симпатиите си към сръбските социалисти и македонските социалдемократи.
  Георги Първанов, даже при добрите референции за позициите в научните му опити и опуси по Македония, е поредното свидетелство за дълбоките и непоправими коминтерновски увреждания на БКП-БСП. В моя род е още жива болката от тъпоумното национално предателство, налагано с насилие и жестокост – „формирането” на македонско национално съзнание у едни от най-българските българи в България.
  Какво да говорим за ГеоргиПървановата (а както показва Велизар Енчев – на моменти и ЗоркаПървановата) балканска политика! Вижте само неговите посланици – кариерният дипломат Георги Димитров в Белград, действащ на принципа „Не прави нищо, за да не сгрешиш! Не се тревожи за нищо – животът е кратък!!”; или Михо Михов в Скопие – не просто загубено за България време, но и отстъпени позиции; да се чуди и мае човек как такъв генерал, без елементарни познания за Македония, та дори и без болката по Македония в сърцето, може да се захване с толкова отговорна, сложна, архиважна мисия!
  Ще си призная, че независимо от някои свои задни мисли и несъгласия с предишните ни посланици в Белград и Скопие Яни Милчаков и Александър Йорданов – мои бивши по Радикалдемократическата партия съпартийци, те поне знаеха защо са там, следваха принципи, работеха енергично. Знам, че по тази теза може да се спори. Спомням си, че много се втрещих, когато в най-трудните години за СДС първо Яни, после Сашо се измъкнаха от битката и прекараха доста години в добре платено и престижно странство. Но и двамата, а в огромно по-голяма степен Яни, всеки в рамките на способностите и даденостите си, се бориха мъжки за България като посланици в региона (за другите им посланичества нито имам инфо, нито желание, нито нерви да пиша).
  ● Не рядко съм бил краен и емоционален в оценките си. Не съм правил калкулация и не съм теглил чертата – в колко случаи съм се оказвал прав и в колко съм грешал. Но най-добросъвестно приемам за сведение добрите думи, написани от Велизар Енчев за Димо Гяуров и прекрасните слова, посветени от него на президента Петър Стоянов – за дейността си в интерес на България в региона.
  В края на краищата – колкото от по-близо гледаш Земята, толкова по-плоска ти се струва тя, а колкото от по-далеч я виждаш, толкова по-кръгла тя се оказва...
  ●Накрая, и тази книга не променя моето мнение (но добавя още аргументи както „за”, така и „против” него), че не е възможно:
  ♦♦ Нито всички, свързани с ДС да бъдат слагани в един кюп и заклеймявани единодушно и единогласо, както и оправдавани абсолютно и категорично.
  ♦♦ Нито пък всеки човек от ДС или свързан с нея да се разглежда само персонално, само по личните му дела, само сам за себе си.
  Това е така, защото:
  -- От една страна, ДС е ДС – институция, организация, империя, държава в държавата. И нека бъде така добра, да не се прави на велика, единствена и неповторима, суперпрофесионална, суперможеща и суперзнаеща!
  Ако беше такава, нямаше да има толкова разбити съдби – в нея и от нея. И най-важното, нямаше да бъде разгромена толкова лесно и леко. Но разгромена – държа да подчертая това – не от злостните седесари, от брадатите демократи, от безпросветните сини лаици, а преди всичко и най-вече от висшето ръководство на БКП-БСП и висшето ръководство на ДС-БКП.
  Но дори и давайки интегрална, целокупна оценка за ДС, ние, българите, не можем, не бива и не трябва да не помним и да не знаем, че в ДС е имало дейности и личности, които са били посветени на родолюбиви, патриотични, национални каузи.
  Говоря за Каузи, а не за Управления.
  -- От друга страна, колкото и да е личен всеки случай и колко и признание да заслужава всеки персонално, ако е отстоявал националните интереси, той не може да се сърди на Съдбата, не може да се чувства неоценен, непризнат, онеправдан и незаслужено обвинен, заклеймен, зачеркнат и зарязан...
  Всеки един, който е бил в ДС или е бил свързан с ДС, е длъжен да знае, да приема, да се смирява с това, че върху личната му дейност хвърля тежка сянка машинарията, мелницата, месомелачката, от която е бил част, винтче или зъбно колело.
  Всичко си има цена, всичко си има следа.
  И винаги идва ден, друг е въпросът дали се нарича Страшен съд, Народен съд или проста съд на Историята, когато всичкото това се смесва, преплита, обвързва, напластява. И влияе върху крайната оценка.
  Не е ли така и с мен? Работих всеотдайно, честно и почтено (според моите разбирания) за националната сигурност като секретар на Георги Първанов, поемах постоянно рискове да споря с него, да му давам алтернативни гледни точки, да отстоявам вижданията си – винаги когато чувствах, че нещо от дейността му не се съвместява с националните интереси... Нямах нито един спокоен ден, забавих научното си развитие, постоянно някой в администрацията ме караше да се чувствам почти уволнен и напълно чужд. А накрая излезе, че петте години на битки и борби все повече са застрашени да се е окажат петно в биографията ми, заради сриващия се имидж на Георги Първанов и поради отстъплението му (дължащо се на ограничен визионерски хоризонт и на нисък стратегически ръст) от високата мисия да бъде лидер и държавник.
  Така е. Това искам да кажа и на Велизар Енчев и на другите не малко достойни хора, работили в ДС или били свързани с нея:
  Всеки от вас може да иска и да се сражава за оценка персонална, лична и по достойнство за делата му. Но не може да се надява, че тази оценка ще бъде дотолкова обективна, че да се забрави чрез коя институция са били осъществявани неговите дела.
  Както написах по-горе – всичко си има цена... За жалост.

  Николай Слатински
  22.07.2009 г.
  P.S. Ето какво си преписах от книгата на Велизар Енчев:
  ◄ (за българските дипломати): ”И си мислех: каква ли мъка е да си дипломат в продължение на две-три десетилетия, да обличаш фрака на лицемерието и притворството и да говориш обратното на това, което мислиш. Кому е нужно да изглеждаш достолепно и внушително, ако държавата ти се управлява от дребни души и големи негодници? И ти си техен посланик! Последното е заслужено изтезаине за приелите да представят България по света. Напоследък се питам: недостоен ли е човекът, който служи на държавата си с благородни подбуди, он неговата държава е управлявана от негодници?”.
  ◄ ”Рано ми е за житейска равносметка и мемоари. Но през тези 15 години в разузнаването и дипломацията открих ценни истини. Ето някои от тях за тези след нас:
  Ако искаш да работиш за държавата с цялото си сърце, трябва да се подготвиш за най-лошото. Което ще дойде не от чуждите, а от своите. Не разчитай на своите в трудни и опасни моменти и запомни, че винаги си сам. Това е най-добрата ти защита.
  Ако си решил да се посветиш на балканската дипломация, не забравяй: От половин век дипломацията ни е изтъкана от комплекси за малоценност и вродена сервилност. По правило се оглавява от малки, страхливи и послушни хора. Ако това обслужва кариерата им и ги обогатява лично, те са готови на всяко съглашение с великите сили и съседите.
  Ако влезеш в разузнаването, бъди готов на всяко предателство – от своето правителство, от своя президент, от своя резидент.
  Не очаквай награди и признание.
  Бъди благодарен за две неща – че са ти позволили да служиш на Отечеството и не са те вкарали в затвор за първото.
  Дано някой ден някой ме опровергае.”

Това да е работил по създаването на българска партия в Македония дали не е намеса във вътрешните работи на суверенна държава? Все пак не е толкова далече времето, когато там се е настанила българска окупационна армия, за да може немските войски да се придвижат към източния фронт, и когато се е говорело за Велика България. Да не би заради подобни "нещица" България да е в постоянно нестабилни отношения със съответните съседи?

Извинете, вие сериозно ли мислите така? Сега се опитам да настъпя върху чувствата си, защото съзнавам, че съм деформиран, дори навярно споре вас увреден от прекомерната си и навяро архаична любов към Македония. Аз - без поза, а съвсем искрено - съм от отиващата си порода на хора, които при мисълта за Македония, за Охрид, Преспа, Струга се просълзяват
Затова предпочитам да не влизам в спор с вас.

Г-н Слатински, изказвам своето възхищение от позицията, която имате и от начина, по който сте коментирал този достоен българин - Велизар Енчев.
С уважение!

Нима тези хора, които работят за създаването на "македонска" партия в България да не извършват намеса във вътрешните работи на суверенна държава - България? Как може на фона на аргументираното мнение и на Велизар Енчев, и на г-н Слатински да отговаряш със заучени и несъстоятелни от историческа гледна точка твърдения? Само с използването на изрази от рода на "българската окупационна армия" става ясно, че ти си пореден глобалист, за когото "паркетното лицемерие" е по-важно от патриотичния дълг и историческата истина. Нима твоят дядо е бил окупатор на Македония? Нима окупаторите ги посрещат с цветя и радостни сълзи! България е в постоянно нестабилни отношения със съответните съседи, защото делото на нашите предци е забравено, а хората, които се борят за българщината са отречени в името на "новите ценности"... Така ние ставаме жертва на отчаяните опити на Р Македония да обоснове съществуването си, чрез конфликти и непрекъснат антагонизъм към българщината.

Като махнем изречението със споменатото мое име, сякаш аз съм написал този коментар! Те вярвам, че има истински българин, който може да е безчувствен при едничката само мисъл за Македония.
Казвах на един достатъчно космополитен и необходимо сбъркан наш бивш премиер, че единствената разлика между мен и него е, че като той чуе "Биляна платно белеше", той изключва радиото, а аз се просълзявам.