България в сложната геополитическа, геоикономическа и геоенергийна стратегическа игра (Опорни точки с подкана за размисъл)

  Напоследък имах прекрасната възможност да говоря (лекции, презентации, обучения) пред удивителни млади хора.
  Преподавам в различни университети, пред различни студенти, така че знам колко много като количество и колко много като качество момичета и момчета има все още в страната ни.
  Има ги не поради, а въпреки безобразията на Прехода, въпреки разпада на ценностите и принципите, въпреки нискостебления ръст на политическия, бизнес и интелектуален елит, по-скоро – така наречен елит.
  Но при все това – наистина така се случи, че тези дни удоволствието от няколкото ми срещи с будни и подкупващи с ума, с биотоковете, които се носеха от тях, младежи, буквално изпълни душата ми.
  При целия мой скептицизъм (а скептикът е всъщност трезво мислещ реалист), аз си позволих емоционалния лукс да си кажа, че за България не всичко е загубено!
  Да, не всичко е загубено – дори след Иван Костов, след Симеон Сакскобургготски, след Тройната коалиция... Дори при „ГЕРБ”!

  Един от най-важните въпроси, който вълнува младите хора, наред с всичко, свързано с екологията и екологичния начин на живот (природа, климат, ГМО) е този за стратегическите приоритети на страната ни.
  Младите често използват по-земни думи от „стратегически приоритети”.
  За тях е важно не какво говорят политиците днес (още повече, че при това правителство сутрин се говори едно, на обяд – противоположното, вечерта – противоположното на предното, но в същото време и твърде странно – противоположно и на по-предното!!!!).
  За младостта на България е важно именно това – каква ще бъде България след 10-15-20 години, т.е. те мислят отвъд късогледата и често плиткоумна перспектива на политиците, отвъд манталитета и планирането на еднодневките.

  ♦ Младите искат политика днес, която умножава конкурентните предимства на нашата страна, а не робува на идеологически комплекси и не страда от кокоши слепоти.
  ♦ Младите се тревожат, че ние не можем да постигнем пълноценно и пълноправно членство в ЕС, а се закотвяме в неговата обслужваща периферия.
  ♦ Младите трудно преглъщат висши наши политици, които се хвалят, че в Брюксел или Берлин, във Вашингтон или Париж те слушат най-много от всички и изпълняват всичко повече от всеки.
  ♦ Младите се срамуват, когато правителството лансира за еврокомисар посредствен човек, а после си приписва заслугите за новата кандидатура. Защото Кристалина Георгиева е личност, станала такава само защото навреме се е спасила от политическото ни и чиновническо блато, което изпива жизнените сокове на можещите и убива амбициите на знаещите.

  Ах, колко много мога да разкажа сега, докато още пред очите ми са тези прекрасни български младежи!
  Не, материалът в България, г-н премиер не е лош, не съдете по материала в собствената си партия...

  Тук обаче искам накратко като евентуална подкана за анализ и дебат, да споделя някои свои, може би не безспорни мисли. Мисли, които отчасти ме занимават отдавна, а отчасти се породиха при последните ми срещи с благодатните млади аудитории.

  Тези мисли, тези няколко думи са посветени на мястото и ролята на България в сложната геополитическа, геоикономическа и геоенергийна стратегическа игра. Игра, много по-сложна от шаха – аз я наричам „ГО” - по подобие на древнокитайската игра.
  ”ГО” в случая ще рече „Gas & Oil”.
  Твърдя, защото знам и знам, затова твърдя, че това е един от проблемите със стратегическо значение, които занимават младите хора – по-точно, онези от младите хора, изкушени да се повдигат на пръсти и да се опитват да надникнат отвъд хоризонта, отвъд ежедневните ни разпри и ежби, отвъд сивотата и суетата на политическото каканижене, което само размества местата на събираемите, въобразило си, че от това ще се промени и техния сбор.

  България се намира в центъра на своеобразен триъгълник с реални и потенциални източници на нестабилност, чиито върхове са Западните Балкани, Задкавказието и Близкият Изток. Това означава, че в нейната политика трябва да има много сложна калкулация на ползите и щетите от всеки ход, от всяко решение в области, имащи пряко отношение към сигурността на региона.
  Няма съмнение, че енергийната политика е една от водещите сред тези приоритетни области.
  В този смисъл поведението на България не може да бъде рисково, непредсказуемо, идеологизирано по отношение на ключовите играчи. Ние в момента нямаме нито необходимия ресурс, нито нужната икономическа тежест, нито съответните специални служби, нито желания авторитет за водене на сложна, заплетена и „тънка” политическа интрига, чрез която да разчитаме да надхитрим противниците, та камо ли партньорите си.
  От друга страна, ключов стратегически ориентир за страната ни е членството в ЕС.
  Което ще рече, че там, където има изработена единна европейска позиция, България трябва да се присъединява към нея, а там, където такава единна позиция отсъства, България трябва да се ориентира към защита на националните си интереси, но не като го прави демонстративно за сметка на други държави-членки на ЕС, а като го обяснява ясно, открито и прозрачно, като го отстоява с разумни аргументи и с приемственост в политиката си, независимо от смяната на правителствата и посочвайки, при възможност, прецеденти на аналогично поведение на други европейски държави, преди всичко от по-влиятелните (напр. Германия, Франция, Италия).

  За да си изясним какви могат да бъдат базисните опори, върху които България да гради своята политика по отношение на тръбопроводите, трябва да очертаем някои допълнителни елементи на регионалната среда, в която е разположена страната ни.
  Може да се каже, че иначе традиционните политически интереси на Русия на Балканите сега се заменят с икономически – благодарение на стратегическите суровини.
  За Русия нашият регион има все по-малка самостоятелна стойност и това е така, защото геополитическото му значение се определя от факта, че Русия разглежда Балканите преди всичко като транзитен регион, чрез който тя може да стигне до европейските пазари.
  С други думи, има изместване на центъра на тежестта в геополитическото пространство, в което е разположена България.
  Ако по-рано черноморският басейн бе междинна зона между Русия и Югоизточна Европа, а значи бе периферия на Балканите, то сега Балканите се превръщат в периферия на Голямото сърцевинно черноморско пространство.
  Характерно е, че някои държави – напр. Словения и Хърватска искат да „избягат” от Балканите, т.е. да бъдат смятани като граничещи с Балканите, докато за Черноморското икономическо сътрудничество действащите сили са не центробежни, а центростремителни – в него членуват Албания, Армения, Азербайджан, България, Грузия, Гърция, Молдова, Румъния, Русия, Сърбия, Турция и Украйна, а само определени политически „търкания” между Гърция и Турция пречат на още две кандидатки – Кипър и Черна гора, да станат членки на тази организация. Освен това статут на наблюдатели имат Австрия, Беларус, Германия, Египет, Израел, Италия, Полша, САЩ, Словакия, Тунис, Франция, Хърватска, Чехия.
  В условията на световна криза, остра динамика на процесите, повишена несигурност и нарастваща непредсказуемост, рисковете пред България са много повече и по-трудни за управляване, отколкото са те за по-развити, по-влиятелни, по-сплотени и по-богати държави. Всяка стратегия и политика, които са в проблемното поле на националната сигурност, трябва да се разработват и осъществяват не през идеологизираната призма и конфронтационното мислене, а прагматично и принципно.
  Много сложен въпрос е въпросът за диверсификацията.
  Диверсификацията – като превантивно средство срещу зависимостта от някой монополист, която винаги крие опасност в кризисна ситуация този монополист да извива ръце и налага политически позиции - е здравословен подход, към който по възможност прибягва всяко национално отговорно управление.
  Диверсификацията обаче е калкулация на икономически и геополитически ползи и изгоди. Тя е важен стратегически приоритет, но не и самоцел. Защото би могло цената на геополитическата печалба да бъде икономическа катастрофа. И обратното, икономическата печалба - да стане геополитически колапс.
  Да не говорим, че диверсификацията също не е чист от компромиси процес, особено по отношение на демократичните ценности и принципи. Така се е разпоредила природата, че стратегическите суровини не са се разположили по коефициента на демократичност на държавите. И както да се отнасяме към Русия, не можем да не признаем, че тя изобщо не е от най-недемократичните сред страните, богати на стратегически ресурси.

  На основание на горното, можем да кажем, че за определянето на българската стратегия по отношение на енергийните коридори и на нефтените и газовите тръбопроводи, би било добре да се опрем на следните няколко постулата:

  1. Български национален интерес е всеки един от планираните за изграждане или за разширяване тръбопроводи – „Бургас-Александруполис”, АМБО, „Южен поток” и „Набуко” – да мине през България.
  Така че за всеки от тях отговорът би трябвало да бъде Да – да, нека да минат през страната ни. По-добре е един тръбопровод да мине през наша територия, отколкото да не мине. Ние не бива да сме единствената развиваща се или развита държава, която да предпочита да бъде заобиколена от който и да е тръбопровод. С други думи въпросът за преминаването през нашата територия не е Дали?, а Как?, От къде? На каква цена? При какви условия? Какво е екологическото измерение? и др. п.
  ● Стратегическа цел: България да не бъде заобиколена от нито един от тези тръбопроводи (така както ни заобиколи реализираният от Русия, Турция и Италия газопровод “Син поток”, минал по дъното на Черно море и продължил към Турция).

  2. Български национален интерес е всеки тръбопровод, който ще мине през страната ни да бъде съвместно предприятие, в което да участва повече от една държава-членка на ЕС.
Така няма да има обвинения, че съответният тръбопровод не е европейски проект, а обслужва само интересите на държави, които не членуват (и скоро няма да членуват) в ЕС – Русия, Турция, Украйна и др.
  ● Стратегическа цел: Не саботиране на даден тръбопровод, а усилия за включване на още европейски държави към неговото изграждане и експлоатация.

  3. Български национален интерес е да не ставаме заложник на геополитически сблъсъци по отношение на това – кой тръбопровод е приоритетен.
  Това означава да не поставяме изкуствени пречки и прегради и да не предпоставяме никакви лишени от икономически разчети условия пред който и да било от тръбопроводите. В края на краищата кой от тях ще бъде изграден и ще проработи, ще се реши – в дългосрочен план – от ефективността на всеки от тези тръбопроводи, от това – ще има ли за тях какво да „тече” и колко ще бъде то за дадената тръба.
  ● Стратегическа цел: Отказ от идеологизиране и неподдаване на външен натиск, обусловен главно от геополитически аргументи, оставяне на крайната дума по строителството единствено на базата на икономическата ефективност и приноса към националната, регионалната и европейската енергийна сигурност.

  4. Български национален интерес е да се отстоява такова участие на страната в изграждането и експлоатацията на тръбопроводите, които да й дават възможност не да бъде просто транзитна територия за тръбопроводите, а да е в състояние да влияе върху функционирането на тези съоръжения и да разрешава в удовлетворителна степен потребностите си от нефт и газ.
  Стратегическа цел: България да запази собствеността върху тръбопроводната мрежа, преминаваща през страната ни и да „диверсифицира” печалбите си от преминаващите тръбопроводи, така че те да не бъдат само от транзитните такси (напр. създаване на работни места при участието на наши фирми в реализацията на проектите и при поддържането на съоръженията).

  5. Български национален интерес е не задълбочаването на противоречията между ЕС и Русия, а засилването на техните общи интереси.
  България може само да загуби при конфликтни отношения между ЕС и Русия и само да спечели при отношения на сътрудничество помежду им.
  ● Стратегическа цел: България да води политика не по ексклузивната, изключваща дилема „Или ЕС, или Русия”, а по инклузивната, включваща релация „И, ЕС, и Русия” (достатъчно е да се види примерът на други държави – Германия, Италия, Испания, Румъния).

  Николай Слатински
  05.02.2010 г.

Г-н Слатински,
тези млади хора бързо ще си намерят реализация в чужбина, така че надежда за България има - колкото по-бързо те напуснат, толкова по-бързо ще се решат проблемите на страната. Жалко, че човек като Вас все още се мотае в границите на Народната република.

Даааа, все по-често си мисля и аз в тази насока. След като имаше толкова много надежди, че нещата в България ще се променят към по-добро, започва да ме гложди постоянно мисълта - толкова малко години съзнателен живот ми остават, защо трябва да си пилея силите в тази кална ситуация у нас, когато свободата да казваш какво мислиш те прави Мунчо (по Вазов), а професионализмът или предизвиква завист, или въпреки него тези, които са над теб, както и тези, от които зависиш, не го уважават, ами силово и монологично налагат своите виждания. Ако човек не може да бъде оценен там, където живее, дали не е по-честно и почтено да се опита да живее там, където ще го ценят? Защото само така може да си докаже, че заслужава да бъде ценен, а ако не бъде, то значи вината си е в него - надскачал си е сянката. Работата обаче е в това, че на 54 години някои решения се вземат много по-трудно, отколкото на 44 и неизмеримо по-трудно, отколкото на 34. Да не говорим за 24.