За демокрацията на тълпата (Епична, елегична, баладична и идилична картина на овчето ежедневие)

  Наскоро, минах за малко през една конференция по проблеми на националната сигурност. Не се заседях, защото ми стана скучно.
   Какво да му слушаш толкова – пламенни оратори в първа и втора младост спрягат във възторжено наклонение правилни геополитически, северноатлантически, почти-лунатически тези. И го правят на здраво утвърдил се – съвсем по оруеловски – новоговор... А-ха да произнесат:
  Войната е мир!
  Свободата е робство!
  Невежеството е сила!

  Даааааааааа – рекох си, - здравата съм закъсал, щом за 20 години не можах да усвоя този новоговор.
  Но млъкни сърце...

  Не за това искам да пиша сега. А за кратката ми беседа с Х. - един яростен последовател на нашия премиер и „негов съпартиец от самото учредяване на „ГЕРБ” (произнесено с апломб, сякаш това забележително учредяване е станало преди повече от 40 години, а не преди по-малко от 40 месеца).

  Та значи Х. ме заговори с леко назидателен, но съвсем приятелски тон:
  ТЕ (т.е. „ГЕРБ”) имали нужда от такива хора като мен, пък вместо това аз съм ги бил критикувал постоянно и „дори по „Хоризонт”. („Нима добронамерената критика е лоша критика?” – защитих се неумело аз).
  Било им много трудно. („А как иначе при тежкото наследство от Тройната коалиция?” – посъчувствах му аз).
  Ето, например, той искал много бързо да навлезе в националната сигурност. („Дали си даваш сметка, че на мен това ми отне десетина години?” - опитах се да вметна аз).
  И ако проявя разбиране, бихме могли да сме си взаимно полезни. („В какъв смисъл?” – направих се на поддаващ аз).
  Не можел да ми обещае „някакво издигане” в партията, но нали знам за какво става дума. („За кое по-точно?” – разлюбопитствах се аз).
  Ами имало проекти, фондове, винаги може да се измисли нещо. („А как ще ми се плати – в брой, кеш или на ръка? – откровено го заиронизирах аз).

  Накратко, постарах се вежливо да му обясня, че:
  Нито ми се обвързва с „ГЕРБ” („Ама не става дума за ангажиране, може да си остане между нас!!” – задърпа се той).
  Нито ме блазни мисълта да работя за някого („Но ако работиш за мен, то е все едно да работиш знаеш за кого!!” – посочи с пръст много нависоко той).
  Нито имам време за губене, защото станах на 54 и още не съм написал книгите, които са ми в главата и които само аз мога да напиша („Защо смяташ, че сътрудничеството ни е само губене, та то може да е и печелене!!” – подкара го делово той).

  Деликатно го разкарах. И неделикатно се разстроих:
  Ето – живее си едно човече, щъка-шета-пата-кюта някак през демокрацията, после се качва на ракетата-носител „ББ” и хоп! – самовнушава си, че може да реди националната ни сигурност. А в нея той е, както казват руснаците „Ни бум-бум и таланта - ноль!”.

  О кей, през далечната 1990 г. бе оправдано и такива като мен, съвсем странични за националната сигурност хора да навлязат в нейните минни проблемни полета. Оттогава почти всички тогавашни аматьори изгърмяха, настъпили някоя или друга мина, а аз оцелях – с цената на много труд, на стотици прочетени монографии и статии, на десетки собствени публикации, множество участия в конференции и проекти, врадио и ТВ предавания, безброй интервюта, няколко книги.
  Но цели 20 години след 1990 г. да продължават да нахлуват в националната сигурност и да щрапат боси в нейното управление маса пълни лаици, наперени самоуверено поради своята Sancta simplicitas (Свещена простота) – това е, меко казано, смущаващо.

  Естествено беше най-напред да възроптая на ум и на глас срещу безумния кадрови подбор на Бойко Борисов! В края на краищата да подбираш хора за „ГЕРБ” не е като да подбираш хора за „ИПОН”. За властта се искат и други качества освен послушание, покорност и признателност.
  Но после започнах се замислих.

  В много отношения проблемът е по-общ, той засяга демокрацията. При това не само демокрацията в България, а и демокрацията въобще, т.е. в нашите евроатлантически общества.

  Все по-очевидно става, че демокрацията е в криза, изражда се, превръща се във формална процедура.
  Демокрацията сякаш изобщо не се притеснява, че - в абсурден разрез със самата си същност - тя по-малко и по-малко се опира на широкото, ангажирано и информирано участие на хората, а почти сладострастно се отдава за епизодична при-изборна консумация - на свърх-активни, анти-мотивирани и твърде често без-отговорни малцинства.
  Даже не толкова на малцинства (за да не се сметне, че акцентирам на етническото или религиозното), а на сравнително малочислени групи, извадки, орляци, рояци от хора - лесни за мобилизиране (вкл. чрез различни форми на подкупване или манипулиране) и заредени главно с деструктивна енергия.

  Демокрацията дава позитивни резултати и зрели плодове, когато се опира на обществото, но не и когато разчита на тълпата.

  Векове наред евроатлантическият свят (използвам това понятие условно, може би по-правилното би било да кажа „християнският свят”) – с идеите, книгите, търсенията на по-мъдри и от най-мъдрите творци – се мъчеше да превърне тълпата в общество.
  А ето че сега за някакви си десетилетия този наш евроатлантически свят съзерцава нямо и безстрастно как обратно – обществото се превръща в тълпа.

  Не е ли логично тогава, че след като тълпата си присвои процедурите, правилата, енергията и решаващия глас при демокрацията (т.е. входа, средствата на демократичния процес), тя ще си присвои и властта (т.е. изхода, целта на демократичния процес)?!
  Логично е.
  Тогава защо да се сърдим, че тълпата най-сетне (а доскоро тя беше преди всичко безгласни електорални единици, почва, тор за демократичното функциониране) е осъзнала своята количествена сила, която надхвърля милионократно качествената й слабост и затова я демонстрира безцеремонно в безумна социална („обществена”) и публична („пред всички”) оргия...

  Тълпата е разбрала – а това беше неизбежно! - че демокрацията сякаш е измислена за нея. Защото при демокрацията прави са тези, които са повече.
  И постепенно, но все по-уверено, тълпата започва да си присвоява Властта, започва да се намества във Властта, започва да се намесва във властта, започва да консумира Властта, започва самата тя да става Власт.
  Случващото се не е някакъв нелеп сбор от отделни, изолирани факти и събития. То е процес – тъмен, тъжен, тъп.

  Този процес засяга не само нас.
  Той засяга и развитите западни държави.
  Само че в тези общества ходът му е по-бавен. Защото там има относително устойчиви елементи (образци, модели, структури, патерни).
  И всеки такъв елемент е скъп на съответното общество. То се придържа към него в максимална или поне в някаква степен, като само придържайки се към него то, обществото може да разбира какво се случва, накъде се върви, какво се прави.
  Така че при всяко по-драматично отклонение от относително устойчивия елемент (образец, модел, структура, патерн), обществото се стреми да се завърне към него като към своя хомеостаза.

  Докато в България и някои други държави в Преход липсват такива устойчиви елементи (образци, модели, структури, патерни) – старите са необратимо разрушени, новите не са изградени, все още са в някакъв непълноценен, неефективно работещ, карикатурен дори вид.
  Няма ценности, етика, нравственост, морал, принципи.
  Единствената цел е: Материалният успех!
  Единственото правило е: Няма правила!
  Единственият закон е: Естественият подбор!

  В подобно общество най-вероятно е хората да се чувстват като в Хобсовото естествено състояние на война на всеки срещу всеки, а в такова състояние животът е „самотен, беден, противен, груб и кратък”.
  Ето защо в подобно общество още по-вероятно е не малка част от хората да имат манталитета, самочувствието, комплексите и себеоценките на стадо.
  А стадото в подобно общество по-често, отколкото по-рядко, ще изпитва неизтребимата потребност от овчар.
  От някой, който се грижи за него и му обяснява просто и ясно какво се изисква от него.

  Обаче - за да е стадото спокойно, че е в сигурни ръце, то трябва да бъде непрекъснато убеждавано, че навън е пълно с вълци, ала с тези вълци има кой да се оправя. Има кой!!!
  Като доказателство за това, периодично пред очите на хрупкащото и послушно стадо ще бъде просвана по нечия и друга вълча кожа.
  И колкото по-често се случва това – толкова по-спокойно е стадото. И толкова по-обичан и възхваляван е неговият овчар.

  В тази толкова епична, елегична, баладична и идилична картина има само два малко смущаващи дефекта:
  Първо - за гарантиране на сигурността и послушността на стадото неговият овчар е подпомаган от верни нему и готови на всичко овчарски кучета.
  Второ - все на някой Гергьовден овцата разбира, че овчият й живот има овча орис, овча съдба и овча участ.

  Но тези два дефекта са само подробности от пейзажа.
  Така че не си струва заради тях да нарушаваме тази толкова епична, елегична, баладична и идилична картина.
  Картината на овчето ежедневие.

  Николай Слатински
  02.03.2010 год.

Защо имам чуството,че т.нар. общество в България прилича на човек,който не се страхува от" свински грип",защото си мисли,че с домашна ракия ще го тушира.Не се страхува от болестта"луда крава",защото толкова е луднал за 45-години комунизъм съчетан с 20 -годишна гарнитура от псевдо демокрация,че една луда крава не представлява опасност.Но това в което се превръщаме с бавни темпове ми напомня за СПИН.Ти живееш.Не си опасен за околните.Можеш да работиш.Да се опиташ да съществуваш.Но знаеш,че макар и бавно ти умираш.........Има ли светлина в тунела г-н Слатински?Надявам се......,защото само с хора като вас този народ може да осъзнае,че от него зависи бъдещето.

Вярно е, че животът днес е труден, че обществото ни като че ли се изражда и плоди дегенерати, корумпирани администратори и безхаберни политици. Вярно е, че е трудно да бъде днес човекът човек, а още по-трудно е да си млад човек днес.
Но не унивайте. Един млад човек трябва да цени прекрасната възможност - тя е уникална и една-единствена - да бъде млад.
Ако младите хора се отчаят, какво остава за нас, вече-не-младите?
Аз не смятам да се предавам и се надявам на нещо по-добро, та вие ли?
Вървете смело напред и нагоре, нищо не е толкова страшно колкото изглежда!!

Пиши си книгите, приятелю! И се надявай. Не за политическа власт, а за спокойно, академично писане. Защото и него могат да отнемат. Както си твориш, вземат че нахълтат овчарските кучета и те отнесат заедно с 5-те нива на сигурността.Такъв страх изпитах по време на обсъждане на голяма докторска.Нали Министъра на образованието я отхвърли и превърна в мартенска игла на ревера. Ей така за разкош, нямаща никакво отношение към кариерно развитие.
Вчера отворих Речника по МО на Евг. Александров/светла му памет на Академика/и чета на стр. 267 за твоя научен принос в сферата на сигурността. Ето тази академична власт никой не може да ти отнеме.Дерзай!

Права си Мария, това и правя...
Но понякога ме отвличат с всякакви процедурни хватки. Знам много добре, че времето тече бързо и не си струва да си пилее човек силите за несъществени неща. Но не винаги ми стигат силите да покажа, че знам това много добре. Може би ми липсват твоята воля и твоята целеустременост.