Като си вървях по тротоара към училището с изборните секции, срещу мен се зададе кола, която абсолютно съзнателно мина през ширналата се от проливния дъжд локва и ме обля порядъчно.
Аз бях с качулка отгоре и вдигната яка почти закриваща лицето ми до носа. Давам тази подробност, защото е абсолютно изключено този тип да ме е разпознал (то и като правило ако някой помни моята физиономия, това са все възрастни хора, някога интересували се от политика, а не от възрастта на този арогантен тип). Затова той не ме е облял с мръсна вода принципно. Направил го е по принцип. Защото си а такъв по менталност и манталитет, макар тези думи да са твърде силни за неговата примитивна същност.

Защо пиша ли? Не да се жалвам. А защото днес една част от българския народ се кани днес - несъзнателно, безсъзнателно, подсъзнателно или много даже съзнателно, по принцип или абсолютно принципно - да хвърли кал по лицето на България.

Това разбиране би трябвало да мобилизира всички, на които им се иска България да има едно чисто - от калта на азиатщината, рашизма, изостаналостта, автокрацията, след това - на насилието и новите врагове на народа - лице.
Лице демократично, европейско, порядъчно, съвременно, устремено към високотехнологичното бъдеще.

Трябва да се опитаме да дадем шанс на България - да бъде с такова лице. Все още не е късно.
Но локвата на безпътицата вече се е ширнала, вали безумие, примесено с безхаберие и кокоша геополитическа слепота.
Раздрънканият допотопен Москвич на катастрофата, срама, печалната лоша слава и обръщането с лице към миналото, вече хвърчи към тази локва.
А край локвата минава България.
И не просто минава - лута се, мисли си, че върви напред с лице обърнато назад. Досущ като онези в единия от кръговете на ада, които, както знаем от Данте, вървят с глава обърната назад.

01.11.2026 г.