Стратегия Синергия Сигурност

системата за отбрана и това естествено ограничаваше техните изяви, макар че именно те най-добре разбираха острата необходимост от демократизиране на отбранителния сектор. Новосъздадената опозиция (СДС) изпитваше остър дефицит от професионалисти. Но стремежът за отчетлива идентичност на опозицията минаваше и през ясното и категорично отхвърляне на коунистическото минало и на бившата комунистическа партия, а с това неизбежно бяха отхвърлени мнозинството демократично настроени хора в отбраната, които можеха да бъдат полезни тогава на демократичните сили.
  От друга страна, БСП и повечето „нейни” кадри, не познаваха и отричаха или се отнасяха с предубеждение към практиките (защото виждаха в тях заплаха за себе си) на демократичното общество в сферата на националната сигурност.
  През този период част от младите (млади като политически опит) политици от демократическите сили, имаха възможност за контакт със Запада и стимулираха създаването на структури на гражданското общество, поощряваха отделни свои съмишленици да се занимават с тези проблеми. В не малка степен този етап беше „странен”, защото не гражданското общество само, чрез самооганизация, а политиците инициираха и подкрепяха създаването на NGO и израстването на експерти в областта на сигурността и отбраната, които трябваше после ... да осъществяват демократичен контрол както над силовите структури, така и над самите политици. Т.е. гражданският сектор възникваше не „отдолу-нагоре”, а импулси за действия и дейности в тази насока, идваха нерядко „отгоре-надолу”.
  ► Вторият, „просветителският етап”, етап на разпространяване на новите ценности; етап който може да се нарече време на „обясняване и пропагандиране”. Той обхваща периода 1993-1996 г. - от избирането на правителството на Любен Беров до падането на правителството на Жан Виденов.
  Това беше изключително динамичен, „апостолски” период, когато възникнаха първите организации и си завоюваха име първите експерти в тази дейност, не малка част от които бяха напуснали армията и други структури от сигурността.
  Тези институции и личности, започнаха да пропагандират като възрожденци проблеми и ценности като (1) гражданското общество; (2) гражданския контрол; (3) гражданско-военните отношения; (4) неправителствените организации.
  Тогава се появиха първите сериозни публикации в специализирани издания и в масовия печат от наши автори; проведоха се първите конференции; първите стипендианти на НАТО работеха по тези въпроси; бяха спечелени и първите проекти с външно финансиране в сферата на гражданско-военните отношения (един от тях по-късно бе финализиран с издаване на първата у нас "Бяла книга по въпросите на гражданския контрол във въоръжените сили 1990-1997 г. [5].
  Тогава усилията бяха насочени главно към новите ценности и убеждаването на обществото, политиците и военните в тяхната жизнено важна демократична необходимост. Важно бе да се „произвеждат” възприятия и нагласи: (1) че един от най-важните критерии за успешния Преход към демокрация е създаването на осъзнато и будно гражданско общество, стимулиращо самоорганизирането на граждани и обществени групи в структури и обединения, позволяващи им да бъдат коректив на водената политика и да отстояват интересите, приоритетите и целите си със синергетични усилия; (2) че гражданското общество е имунната система на демокрацията; (3) че организациите от неправителствения сектор играят значима роля в демократичното управление на системата за отбрана.
  През този етап донякъде съвсем логично в NGO преобладаваха нагласите на опозиционните структури по отношение на управлението. Те с основание се опасяваха от възраждане на останали от времето на социализма, от все още недоизживяни практики в отношенията на държавната власт с обществото, от усилия за реставрация и реабилитация на минали нагласи и оценки, за спиране на промените, за стопиране на времето, докато то се превърне в безвремие.
  Тази „опозиционност”, това „одесняване” на NGO е много добре разбираемо. Лявото пространство и досега, а през 90-те години в абсолютна степен бе под монопола, не рядко - под диктата на бившата комунистическа партия, т.е. БСП. БСП има структури практически във всяко населено място и затова ако трябва хората с леви убеждения да проявяват самоинициатива и самоорганизация за отстояване на някаква цел или кауза, те по инерция и благодарение на своите политически убеждения, често силно повлияни от сантименти, вярност на идеи и родители, първото, което правят е да се опрат на местната структура на БСП. Някои организации, замислени като NGO, в т.ч. в сектора за сигурност, поради факта, че са изцяло от леви симпатизанти (каквито бяха в началото на Прехода огромните мнозинства от полицията, армията и спецслужбите (не случайно – та те бяха обучавани възпитавани и закърмвани с идеята да служат на Партията-Държава), всъщност не си представяха и друго съществуване – освен редом с БСП. Такива примери – много, но както по-горе споменахме, най-очевидни са те със Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва, който уж е NGO, а възприема себе си като част от БСП. Самата БСП, поради нагласите на своите лидери, проявяваше ревност и гледаше да си „присвои” тези NGO, или поне да сложи свои хора в тяхното ръководство, за да ги превърне в червен свой отряд.
  Т.е., поради масовостта и териториалното си разпространение на БСП, както и поради предубежденията на БСП към NGO и поради традициите в БСП като мислене, манталитет и политическо поведение, в огромното мнозинство хората с леви убеждения не бяха подготвени и подготвяни да възприемат същносттта и преимуществата на неправителствения сектор, не можаха да усвоят неговите практики и форми на гражданска активност и влиянието им там е почти нулево.
  Докато хората, които не подкрепяха БСП или бяха срещу нея и затова се определяха най-често автоматически като хора с десни убеждения, се оказаха изправени пред невъзможността да имат на кого да се опрат извън десните партии, най-вече извън СДС и извън големите градове. А СДС се занимаваше с политическите проблеми на Прехода, той не можеше, не искаше и не обичаше да се занимава със задачи, които са присъщи на NGO. Освен това, като всяка политическа партия, и СДС си имаше лидери в центъра и по места, които от всичко най-много искаха да държат ръководството, да не допускат външни (или просто закъснели да дойдат в организацията) личности. По този начин за много амбициозни и с будна гражданска съвест хора нямаше място в СДС, освен на втори роли и на заден план. Това ги тласна към търсенето на други форми за обществена самоизява, за самоорганизация, за извоюване на авторитет. Да добавим тук идващите от Запада, и най-вече от САЩ финансирания за Третия сектор – фондове, които бързо бяха оценени от подобни будни и амбициозни, предприемчиви обществени дейци като средство за материално замогване и за реализиране на проекти с местно, регионално или национално значение.
  Т.е. спецификата на прехода, на политическия живот, демократичния процес, острата конфронтация, заедно с пропагандирането и финансирането от Запада на полезни, граждански, демократични и модерни практики, доведе до това, че редица хора с десни убеждения бяха тласнати и дори нерядко принудени бързо да оценят какви възможности им дава Третият сектор и той стана за тях още една възможност за изява. Те го прегърнаха и практически го монополизираха.
  Тази „идеологическа” оцветеност на Третия сектор имаше позитивна роля – защото, особено в сферата на сигурността, се превърна в още един инструмент на промяната, на ускоряването на процесите на демократизация, на изясняване на външнополитическите ни приоритети. Но тя имаше отчасти и негативна роля - заради политизацията и двуцветното черно-бяло (синьо-червено) мислене, заради изолацията на част от проатлантически мислещите хора в левицата.
  Пренасянето на политическото разделение в Третия сектор не винаги беше в добра услуга на реформите в системата сигурност, които понякога се правеха не принципно, а по принцип - реформи заради самите реформи, реформи под натиск, по копиране на външни идеи и модели, реформи, които не всеки път се приемаха с разбиране от обществото и така се стесняваше подкрепата за тях сред хората, работещи в институциите от системата за национална сигурност.
  Към края на този период в общи линии неправителственият сектор беше вече напълно изграден и структуриран. Повечето NGO започваха да придобиват същностни черти, характерни за съответния сектор в нормалните демократични държави: (1) да се превръщат в информационни бази данни и експертни банки кадри в различните аспекти на сигурността и отбраната, вкл. като място, където ще се изграждат бъдещи политици и където ще се акумулира огромният опит на политици, останали временно встрани от политическия живот; (2) да работят като мозъчни тръстове или поне като мозъчни центрове, за изработване на позиции, становища и оценки по отделни аспекти на политиката за сигурност и отбрана и за образуване и образоване на общественото мнение, така че гласът му да се чува и отчита от политиците; (3) да работят като коректив на властта.
  Когато говорим за изграждането на мозъчни тръстове и центрове - като една или друг форма на think tanks, бихме отбелязали, че при тяхното създаване по възможност не бива да се допускат, както при възникването на различни партии у нас, прояви на вождизъм и роене, продиктувано от личните амбиции на всеки, който по един или друг начин се е бил докоснал до институциите на властта в националната сигурност. Въпросът не е всеки да си създаде свое NGO като едноличен търговец или с принципа „един проект - едно NGO”, а да се изградят работещи и устойчиви NGO, съвременни аналитични институти, в които има специалисти от различни профили, опит и образование, работили в различни контексти, разбиращи от различна проблематика - мениджърство, лидерство, одит, кризи, политилогия, съвременни методи на анализ и разработване на сценарии. Така че да се владеят както практики тип „йерихонски тръби”, които оповестяват на максимално висок глас всички проблеми, прегрешения и грешки на властта и събарят с мощния звук стените, с които властта се обгражда и скрива от обществото, но и практики тип „шушнене на ухо”, когато единствено властта чува съветите, препоръките и предупрежденията и не само чува, но се вслушва в тях и така се влияе на нейната политика и решения. Нашите NGO, особено напоследък (ако направим скок във времето) - предпочитат да надуват колкото се може по-силно „йерихонските тръби” на своите критики и виждания. Това не само е пряко следствие от затварянето и оттеглянето на властовите институции от диалог и публично огласяване на мотивите за взетите решения и не рядко на самите решения, но е в сила и обратното - то стресира властовите институции, кара ги да „обрастват” с мнителност и да се дистанцират от NGO.
  ► Третият, „активният етап”, етап на интензивно сътрудничество по осъществяването на новите ценности; етап който може да се нарече време на „въздействие и влияние”. Той обхваща периода 1997 - 2004 г. - от избирането на правителството на Иван Костов до приемането на България в НАТО.