Прочетох, че днес се навършват 100 години от рождението на великата Маргарет Тачър.
Аз имах възможността веднъж да поговоря с нея.
Тя беше главният участник в една конференция в Лондон в началото на този объркан и все повече побъркан наш век. Бях си взел предвидливо от България една нейна книга.
Когато тя се приближи към нас с румънския представител, аз се представих. Тя: Ах, България, Желю Желев!
Споделих ѝ колко уважавана е сред демократите в България като голяма личност с историческо значение. Стараех се думите ми да бъдат не надути и подмазвачески, а и човешки, и обективни.
Тя се замисли. И неочаквано подхвана разговор с мен (иначе минаваше да се ръкува с участниците и не се задържаше никъде повече от 30 секунди).
Понеже след краткия ни разговор зарязах за известно време коктейла (в соца му викахме банкет) и се качих в хотелската стая за да си запиша всичко в дневника (десетилетия наред си водя дневник), имам какво да разкажа, но това и не само това ще бъде в моята четвърта книга ог замислената моя финална четирилогия ("За Сигурността", "За Риска", "За Прогнозирането", "За България").
Ако Господ не реши да ми обърка плановете, разбира се.
Тук само ще отбележа, че Маргарет Тачър каза как някога много народи са виждали могъществото на Британската империя и нейния мощен флот, но малцина са се замисляли върху какви принципи и ценности е изградена държавата, постигнала това могъщество и създала този флот.
Така и държавите в Централна и Източан Европа се устремиха главно към високия жизнен стандарт и блестащите витрини и пълните магазини на Запада, но малцина се замислиха за принципите и ценностите, върху които е изграден Западът, за да постигне това, към което те се стремят. И че на Запада са били нужни столетия за да стане този Запад, който е сега и то като резултат на много дълъг процес. Няма как всичко да бъде получено сега и веднага. Нужни са непрекъснати усилия и потоянно надграждане на демокрацията.
Аз помолих накрая Маргарет Тачър (другите участници в конференцията започнаха да показват ясни признаци на нервност, мислеха вероятно, че аз ѝ пълня главата и я обсебвам) да ми даде автограф и ѝ подадох книгата отворена върху началната страница. Тя, обаче, погледна корицата, въздъхна съвсем по женски - Ех, някога бях не само млада, но и красива! И се подписа, подаде ми ръка, а с другата почти ме прегърна.
Велика жена indeed!
Както бе казал Рейгън за тях тримата с Кол - тя е с най-голямото мъжество сред нас.
Тогава мъжество е имало съвсем друго значение. Сега, както казва мой приятел, няма го вече в политиката нито мъжеството, нито значението му.
А аз постоянно говоря, че ако искаме светът да стане по-сигурен, по-успешен, по-мирен и по-човечен - трябва да го поверим на жените!
