Стратегия Синергия Сигурност

  Накъдето и да обърне поглед българинът, където и да отиде, с каквато и администрация да си има работа, той се сблъсква с нови и нови, с все по-фрапиращи примери за некомпетентност и непрофесионализъм.
  Некомпетентният непрофесионалист можеш да го разпознаеш по няколко толкова познати и отблъскващи черти:
  - Той излъчва свещена простота.
  - Той не се съмнява, че нещата са му ясни, че те са лесни и какво има толкова да му мисли, разпорежда се и толкоз.
  - Той е безгръбначен и подмазвач спрямо тези над него и свиреп, безпощаден към тези под него.
  - Той е поел конски дози арогантност и свръхдози убеденост, че стига да се ориентираш правилно в ситуацията, да му хванеш цаката на конюнктурата и успехът ти е гарантиран.
  - Той по принцип е подозрителен към знаещите, мнителен е към можещите, тревожно недоверчив е към мислещите, органически не понася хората със собствено мнение.
  - Той смята четенето, работата над себе си, интелектът, образоваността, склонността да се съмняваш, да си недоволен от себе си и да търсиш вината в себе си, стремежът към надграждане за вредни буржоазни навици на жълтопаважната столична интелигенция и жалък резултат от неуморната дейност на платени от външни сили агенти и безродници.
  Как я докарахме дотам, че на всички нива в управлението, буквално навсякъде – в политиката, икономиката, финансите, науката, образованието, културата, спорта, наистина буквално навсякъде и наистина буквално на всички нива изплуваха и се настаниха такива типажи, подобни рушители, дистройъри, разграждачи и нагаждачи?
  Отговорът, струва ми се, е ясен.
  Малко повече от четвърт век ние много тъпо и упорито ги селектираме.
  - Във всяка дейност се предпочитат именно такива качества, всичко останало е пречка, недостатък, непозволителен лукс, стратегическа заблуда. И затова всеки, който има подобни деструктивни качества успява, пробива, издига се, възпроизвежда се.
  - В медиите, в публичното пространство, както е модерно да се казва днес, в политиката, в междучовешките отношения се налагат и насаждат като достойни за подражание именно такива образци, такива образи, такива пробивни безскрупулници – те са постоянно пред очите ни, те са водещи на шоута или главни герои в тях, за тях се правят предавания, пишат се статии, сочат се за пример и подражание.
  - Цялото ни образование, особено (защото то е пред очите ми) висшето, точно по този начин върви селекцията – поощрява се присвояването на чужд труд, плагиатството и отбиването на номера, стимулират се хитростта и уреждачеството, гледа се през пръсти на понятия като упорит труд, авторство, порядъчност, коректност в цитирането, уважение към авторитетите, възнаграждават се вторият начин, имитацията на учебен процес, скритото или явното мошеничество. Още от студентските скамейки някои млади хора (за радост все пак не всички) усвояват много осезаемо и завинаги как стават нещата у нас, как се случват успехите у нас, как трябва да се блъскат напред и как трябва да могат да минават през другарчето без свян и без жал към него...
  - Възпитанието в семейството също допринася в тази насока. То не разчита на трудови навици, не работи за чест и почтеност, не акцентира върху морал и нравственост, не стимулира съвестността и смисления труд. Вместо това набива в главите на децата, на младите – ами баща ти като е свестен, докъде стигна – все е на дъното в кариерата или все го уволняват, другите я как се уредиха в живота! Или майка ти като е порядъчна, голяма работа, другите стигат Ком лежешком, ама дават на децата си и нормално жилище, и хубаво образование, и добри пари като начален старт в живота! Къде си видял сине, къде си чула дъще, честен човек да просперира в този наш скапан живота...
  Да, всичкото това се случва у нас, то е нашата реалност. Или ако не всичкото това, то поне от всичко по много.
  И затова българинът навсякъде – и в службата, и в частната фирма, и в университета, и в общината, и някоя държавна агенция, и в някое министерство – абсолютно навсякъде вижда как на абсолютно всички нива са се развъдили и се възпроизвеждат началници, началничета и началниченца – като по калъп. Щях да използвам думата „фрактал”, но тя на малцина е позната. Ще го кажа по-простичко – всяка клетка на обществото, в която има елемент на управление, е подобна на по-голямата клетка с елемента на управление, от която тя е част, и така нагоре и нагоре към най-големите клетки – на властта в държавата, вредом ние виждаме това подобие, това себеподобие, сиреч – тази фракталност.
  Разпълзели са се, размножили са се, разпрострели са се тези национални, регионални и локални командири и командирчета, диктатори и диктаторчета, дучета и дученца, фюрерчета и фюрерченца – относително некадърни, сравнително прости, необходимо некомпетентни и достатъчно непрофесионалисти.
  Те взимат решенията с ентусиазъм; хвърлят се в промените с агресия; действат на принципа луд умора няма; цялото им поведение е на принципа Като разговаряш с мен ще мълчиш!; отнасят се към знаещите и можещите с отровената заплаха На който не му харесва, не го държим насила; донасят и снасят каквото се очаква от тях на онези над тях; и са убедени в своята свещена правота. От първия ден на новото място започват да мислят за следващото си издигане и до последния ден на старото място не спират да размесват столовете и масите по палубата на управлявания от тях „Титаник”, без да им пука, че и този пореден „Титаник” вече се е сблъскал с айсберга...
  Няма ли изход от ситуацията? Не знам. Може и да има, но все по-малка става вероятността такъв изход да бъде намерен. Защото днес почти всеки, който не иска да живее в подобен хаос, в безкултурието и свинщината на въпросните дучета и дученца, в простотията и опростачването на споменатите фюрерчета и фюрерченца на всички нива и във всички администрации, той просто си взема шапката и си заминава от пъкълния казан „България”.
  От всеки трима несъгласни двама емигрират, както днес нежно се нарича спасяването с бягство от страната на нищите духом управленци на всички нива и във всички администрации.
  От всеки трима несъгласни двама емигрират!
  Значи по принцип тук остават съгласните. Или добре, приемам – като правило тук остават съгласните, повечето от тези, които остават са съгласните.
  Със съгласни, пречупени, предали се, претръпнали на всичко и на всеки хора, промяна към по-добро много трудно може да се осъществи. И само като слаба утеха би било да се каже малко по-оптимистично: Много трудно, но не невъзможно.
  
  Впрочем, някога, до демокрацията, Марко Ганчев бе написал следното:
  
  Препис от резолюция
  Уважаеми другарю директор
  на азбучния сектор,
  Ние всички гласни
  сме съгласни.
  
  Исках да кажа, че дори и да са останали у нас все още гласни, то постепенно и те се превръщат в съгласни...
  
  08.06.2016 г.