С цялото вътрешно съмнение, че да се използват постмодерни понятия за нещо, свързано с най-актуалната българска политика (и особено с най-високите й етажи), е малко кощунствено по простата причина за острата интелектуална несъвместимост на въпросните понятия с тази политика,
както и с трудно преборимото вътрешно съмнение дали използването на подобни понятия ще бъде разбрано от мнозинството читатели,
все пак не мога да не кажа, че напоследък в нашия обществен живот, а още повече и преди всичко във висшия мениджмънт на държавата, протичат такива абсурдни, ирационални, имагинерни и почти невъзможни процеси, случват се такива карикатурни властови решения и ни връхлитат такива пародийни управленски явления, че за мен днешна България е все по-малко нещо действително и е все повече симулакрум.
Пояснение: Симулакрумът е копие, нямащо оригинал в реалността; знак без обозначаем обект в реалността. Въведено е в употреба от френския философ, социолог и културолог Жорж Батай (Georges Bataille, 1897 –1962) в средата XX век. Днес се употребява предимно в смисъла, използван от видния френски социолог, културолог и философ Жан Бодрияр (Jean Baudrillard, 1929–2007), а именно – Изображение (копие) без оригинал, образ на нещо, което всъщност не съществува. Може да бъде и имитация на съществуващ предмет или явление, която твърде слабо напомня за него. Традиционен и малко опростяващ, но спомагащ разбирането пример за симулакрум е кентавърът.
С други думи, като казвам, че днешна България за мен е все повече симулакрум,
това означава, че
днешна България е все повече копие без оригинал в реалността; тя е образ на нещо, което всъщност не съществува, тя е имитация на държава и тази имитация все по-малко напомня за истинската държава България, т.е. за онази държава България, която ние не успяхме да изградим, въпреки че през 1990 г. Съдбата ни даде шанс, един-единствен шанс да направим това, но ние го пропиляхме. А в Перник биха казали, че го профукахме.
06.01.2017 г.
Не, наистина ситуацията в България - както в обществото, така все повече в нейното управление - не може да бъде описана с нормален, рационален, общо-понятен и всеобщо-приемлив език.
Затова се улавям, че търся някакви други подходи, още повече, че всичко, което се случва ми звучи някак познато, срещано сякаш някъде, в някоя книга или в някакъв филм.
Понякога ми се струва, че ние живеем в "Полет над кукувиче гнездо" - под нелепата власт на старшата сестра мис Рачид.
А в последните дни все повече си мисля, особено покрай темата за апокалипсиса и абсурдността на неговото властово натрапване, превъзбудено медийно отразяване и напразно обществено очакване, че тук вече не може без задълбочен прочит на Самюъл Бекет.
Това нашето не е нормална реалност, това е някаква Бекетова сюрреалност. И само така тя може да бъде разбрана или само така можем да си признаем в края на краищата, че не можем да я разберем.
Защото в своята дълбока същност тя е всъщност е неразбираема...
07.01.2017 г.
Заради един цитат, нужен ми за това, което напоследък пиша в нАуката, разлистих отново Самюъл Бекет, "Молой, Малоун умира. Неназовимото".
Особено "Неназовимото"...
Отново и отново, пак ще се повторя, но то действителността със своите невъзможности и обреченост се повтаря, та аз ли няма: Ами то, това нашето (включително и днешният ден с острите си полемики) - то си е като у Бекет!
Не ми се иска да се сметне за снобски и-или префърцунено, но наистина с нормални думи случващото се у нас не може да се опише.
В обществото ни и най-вече в управлението му, времето и пространството са изкривени; нищо не е така, както изглежда и нищо не изглежда така, както е... Парадоксалното е лишено от всякаква обяснимост, на пръв поглед логичното е просто кич върху ширещата се липса на смисъл.
Управниците се като призраци - безтелесни и бездуховни; те са сенки, които нямат плът и съзнание.
Всичко е досущ по Бекетовски и точно обратното на Платоновите хора в пещерата.
Ако при Платон хората виждат сенките на стената и по тези сенки съдят за реалността, тук, като в Бекетова аномалия, управниците са сенки, живеещи в измислената си, паралелна реалност и по тази своя, само за и на тях достъпна, измислена реалност, те съдят какви трябва да бъдат обикновените хора, гражданите на отечеството ни любезно, за да ги натикат в нея като в Прокрустово ложе.
Пак ще кажа - нормалните, достъпните и разбираемите изразни средства вече не служат за нищо, с тях не може да се разкаже какво се случва в България. Поне според мен трябва да се обърнем към майсторите на абсурда, за да намерим сравнително достоверен обяснителен модел за ситуацията в страната ни. Абсурдното може да се опише относително вярно само с помощта на абсурда...
09.01.2017 г.














