Въоръжените сили трябва да свикват с мисълта, че те вече не са затворена и непрозрачна институция, покрита с пелената на държавната тайна и тоталната секретност. Демократичният контрол може да бъде ефективен, само ако се базира на навременна, достатъчна, професионална и надеждна информация, която тече от военните към политиците и администрацията, от политиците към военните и администрацията, от администрацията към военните и политиците
  Само наличието на тези работещи канали за информация в тригълника „политици-администрация-военни” позволява да се вземат добри решения.
  Но това означава да се преодоляват нагласи и да се рушат стереотипи. По-рано осигуряването на информация бе ограничавано и оправдавано с причини, свързани с нуждите от секретност в името на националната сигурност. Всеки от върховете на горния триъгълник се стреми, волно или неволно, да ограничава потока от информация до или под необходимия минимум. Но „разхлабването” на възела, пристягащ доскоро каналите за информация и прочистването им от „задръстване” с непълноценна като качество и недостатъчна като количество информация са усилия в полза на самото общество и данъкоплатците: да знаят на каква база се вземат решенията в сигурността и отбраната, за какво отиват техните парите и доколко ефективно функционира управлението на държавата.
  Не можем да не оценим по достойнство психологическия катарзис, който преживяха българските военни при промените в системата за отбрана през последните 20 години. Преобърнаха се пластове от съзнанието на хиляди хора, а политиците си мислеха, че това им се полага, че е паднало от небето, че те го заслужават. Нищо подобно. Човекът под пагон се оказа много по-далновиден от тях. Професионалистите от сигурността и отбраната се оказаха много по-умни, по-родолюбиви, отколкото им предписваше бившата партийна принадлежност.
  Въоръжените сили на Република България издържаха изпитанията от най-трудните фази на преходния период. Те не само подкрепиха демократичните промени, но станаха и техен гарант, като не позволиха да бъдат въвлечени в драматичните политически спорове и в съпътствуващата ги остра поляризация, приеха с разум и с търпение намесата на политиците в дейността им, нерядко непрофесионалния подход, честите чистки, несправедливите упреци и нападки.
  Нека отбележим, че в използването на понятието “демократичен контрол” у нас акцентът падаше не толкова на „демократичен”, колкото на „контрол”.
  В значителна степен проблемите с разбирането - що е това “демократичен контрол” идват от буквалния превод на „контрол” от английски език. Очевидно значението на думата “control” е по-многопластово от нейното разбиране у нас, повлияно от стереотипите от времето на тоталитарното общество. В смисъла, който ние все още влагаме в думата “контрол” липсват нюансите наблюдение, ръководство, управление, регулиране, въздействие чрез влияние, доминиране, търсене на отчетност, както и наличие на обратна връзка – за което ще стане дума и по-долу, когато контролиращият, наблюдавайки процеса и дейността на контролираните, вижда резултата от своите решения, отчита допуснатите грешки и след анализа им оптимизира своето управление и взетите решения.
  И така, от годините след 1989 г. и в продължение на дълъг период, с отглас и до днес, „контрол” се разбираше повече като „надзор” - т.е. като еднопосочно управленско действие, при което по-горната инстанция надзирава, управлява със силата на формалната си власт по-долната (т.е. политиците „надзирават” военните) и отношенията са „Аз срещу Теб”, „Ние срещу Вас”. Това водеше до създаване много често на атмосфера на конфронтация, на опити на политиците да „извиват ръцете” на военните, и на „военните” – „да хвърлят прах в очите” на политиците. Ала постепенно започна осъзнаването, че политиците и военните, всеки с правомощията си, „месят заедно проблемното тесто”, работят в интерес на националната сигурност, а не на своята прослойка или каста и затова трябва да изграждат атмосфера „Всички заедно”, т.нар. “We”-Power; че „контролът” е двупосочен процес, като контролиращата инстанция не само „надзирава” контролираната, но от това, как контролираната инстанция функционира, контролиращата прави корекции в организацията, правилата и ресурсите, така че функционирането на контролираната инстанция да бъде по-ефективно. Т.е. връзката не е линейна и причинно-следствена, а „обратна”. При такава връзка следствието въздейства на причината, която „го поражда”: както позитивно - като я „успокоява”, „гаси”, така и негативно – като я “възбужда”, “разпалва”. Това са вече прояви на нелинейност и сложни, синергетични взаимодействия.
  Оптималното функциониране на отбранителната система и демократичният граждански контрол над нея са показатели за способността на обществото да се развива, за готовността му да преодолее превратностите на времето в свят, изпълнен с регионални конфликти, наситен с етнически и религиозни проблеми.
  Само такава съвременна система, функционираща в условията на ефективен граждански контрол, може да обезпечи надеждно защитата на жизненоважните национални интереси и на висшите ценности и идеали на българския народ.
  Демократичният контрол над отбранителната система не е факт, който може да се установи с указ или декрет. Той е процес. А щом е процес, винаги трябва да бъде настроен на вълна самооптимизиране и ефективно целеполагане.
  Нашият модел за демократичен контрол бе установен по метода на пробите и грешките, при това с често произволни проби и с още повече груби грешки - с висока цена. Но днес може да се каже, че имаме работещ модел, при който приматът на избраното от парламента гражданско (политическо) ръководство (то казва „Какво да се прави?”) над военните (те казват „Как да се прави?”) е безусловен. Цивилното ръководство осъществява политически, граждански и административен контрол чрез: (1) Определяне на дългосрочни нива на цели и амбиции; (2) Поставяне на оперативни задачи; (3) Съставяне на програми за изпълнението им; (4) Заделяне на ресурсите за изпълнението на задачите; (4) Управление на изпълнението им; (5) Контрол върху отчета за изпълнението им; (6) Адекватни корекции в програмите, при промени в политическото, отбранителното и икономическото пространство, в което се намира страната.
  Българските военни са интегрална част (a part of) от обществото, а не извън (apart from) него; те не са изолирана, съсловна група, подчиняваща се на свои вътрешни закони. Това не значи, че се подценяват идентичността им, техните традиции, опит, навици, компетентност; такива черти на професията като ред и дисциплина; сплотеност, издръжливост на трудности и напрежение; служене на идеали; приемане на йерархията и подчинение на висшестоящия, независимо от интелектуалните му и човешки качества; консервативност; нетърпимост към меркантилността на част от политическия елит. Сред военните не бива да цари усещането, че във високотехнологичния 21 век тяхната професия става все по-малко популярна и това да ги натоварва още повече и психически, и морално.
  Политиците трябва да разясняват на обществото ролята на въоръжените сили в днешно време, смисъла от инвестирането на огромни средства в тях.; да гарантират, че изразходването на подобни средства увеличава сигурността на държавата. Политическият елит трябва да бъде не съдник, а посредник между военните и цивилните, да повишава авторитета на военната професия, да се грижи безпрестанно за подобряване на социалния статус на хората под пагон.
  Всеки, който днес се наема с ролята да бъде посредник в четириъгълника “политици-структури в системата за отбрана-медии-общество”, осъзнава колко непълноценно, непрофесионално, конфликтно все още е общуването им.
  Компетентният, информираният, загриженият за отбраната посредник може да повиши доверието между върховете на този четириъгълник, да направи прозрачна за демократичния контрол дейността на политическите и силовите структури (разбира се без с това да се нарушават националните интереси), да преведе разговора на по-професионален, открит, демократичен, модерен език.
  Най-важно е да се разбира, че политици, институции, медии, общество – това са в една или друга степен, зависи от „първоначално вложения капитал” – съ-акционери, stakeholders в компанията „Демократично общество”. И всеки може да максимизира своите ползи само ако се максимизират ползите на всички.
  Особено съществена тук е ролята на медиите, но те не са обект на нашето изследване. Ще кажем само, че медиите имат мисията да обезпечават повече прозрачност във функционирането на управлението, те са естествен партньор и съюзник на NGO и ако цитираме отново Валери Рачев, NGO и медиите са „общественият прозорец” във въпросите на националната сигурност. Медиите наистина са четвърта власт, а не инструмент, още повече „бейзболна бухалка” в ръцете на петата власт (т.е. на задкулисните, олигархични интереси), която се стреми скрито да подменя съдържанието на демократичния процес и чрез първите три власти да налага на обществото своя дневен ред и интересите си.
  Обществото е длъжно да си дава сметка, че постигнатото в демократичния контрол над въоръжените сили трябва да бъде приумножено. Водещите партии и политиците от своя страна трябва да осъзнават, че върху тях лежи главната отговорност за укрепване на демократичния контрол над въоръжените сили, за недопускане на реполитизация и неподкрепени с професионализъм амбиции. Но не друг, а именно нашите военни са най-заинтересовани от задълбочаване на постигнатото в демократичния контрол над въоръжените сили. Даже, ако някои от тях - поради инерция или стрес - продължават да не осъзнават това.
  Очевидно, в условията на качествено новата среда на сигурност и в съгласие със стандартите и практиките на НАТО и ЕС, трябва да работим за изпълване с ефикасност и съдържание на нова, модерна роля на гражданското общество, която ще му даде както възможността, така и нужните способности да участва в определяне на дневния ред на страната в областта на сигурността и отбраната.

Хронология и етапи на изграждането на структурите от гражданското общество
  Бихме могли да откроим четири етапа в дейността на структурите на гражданското общество и тяхната роля и значение за отбранителния сектор:
  ► Първият, „началният етап”, етап на прохождането в новите ценности; етап, който може да се нарече време на „осъзнаване и осмисляне”. Той обхваща периода 1989-1992 г. - от началото на демократичните промени до падането на правителството на Филип Димитров.
  Този етап се характеризира с първи стъпки в новото взаимодействие между обществото и сектора за отбрана. Добрите практики на гражданското общество бяха непознати за страната. Все още огромното мнозинство от специалистите и експертите в тази сфера бяха вътре в