съсредоточи над важните, стратегическите задачи, свързани с неговото развитие и просперитет. Зависи дали и кога България ще стане достоен член и партньор в НАТО и ЕС. Зависи и дали усилията за такова членство и партньорство ще се „осребряват”.
  Отговорът, който като държава, общество и обикновени граждани ще дадем на тези предизвикателства няма да бъде намерен лесно – това е нелинеен, сложен и многоаспектен процес. Но в намирането на този отговор много могат да допринесат именно NGO, работещи в сферата на сигурността и отбраната.
  За оценка на актуалното състояние на NGO в областта на отбраната, както и на капацитета им да бъдат на нивото на днешните предизвикателства и задачи за постигане на прозрачност и отчетност в отбранителната политика, могат да се използват различни критерии. Веднага ще отбележим, че количествените критерии – брой организации, брой експерти, брой проекти, брой разработки - говорят за отлично здраве и развитие неправителствния сектор в тази сфера.
  Въпреки целия скепсис към количествените параметри при изследване на качеството на добрите демократични практики, ние не трябва да подхождаме към тях с недооценка. За 20 години в България бе създадено цяла множество от NGO, които работят в областта на сигурността и отбраната. И ролята на тези организации за демократизирането на гражданско-военните отношения, за професионализирането на експертизата в системата за отбрана, както и за изработването на климат и стандарти на сътрудничество между управление и гражданско общество е твърде съществено. Големият брой такива организации се дължи не само на тяхното роене, но и на атрактивността, която има подобна дейност, на възможностите не малко експерти и хора, били в администрацията и политиката да реинвестират своите знания и контакти обратно в полза на отбраната на страната, вместо да отидат напразно, да останат без адекватно приложение. А тези инвестиции също имат висок процент на възвращаемост.
  Това значително количество от организации, експерти, проекти и разработки е свидетелство за демократичен процес, който е набрал темп на развитие и се самоускорява, в режим на конкуренция, на пазара на идеи и на възможности за реализация. Ето защо количествените критерии говорят много добре и за NGO сектора, свързан с отбраната и отбранителната политика, и за нашата страна.
  Проблемът обаче е, че това голямо количество продължава да произвежда най-вече количество и по диалектическата логика все още не е настъпила фазата, при която количествените натрупвания водят до качествени изменения. Правени са и могат да се отправят редица пожелания за създаване на условия за производство на качество от NGO. Качество, а не самоцелни усилия; качество, а не „забърсване” на проекти; качество, а не велики на идеи, за които знаят само техните автори; качество, а не щамповане на документи, анализи и изследвания, които, казано образно, не са ги чели докрай дори техните автори.
  Необходимо е да се постигнат следните качествени, бих казал парадигмални изисквания и стандарти, за да работи NGO така, както това е характерно за добрите, модерни, „must applied” практики в развитите демократични държави:
  ■ „Система” – ние трябва да изградим система от организации, която е много повече от механичен сбор от структури, които понякога и някак взаимодействат помежду си. Тази система трябва да бъде холистична, за разлика от сегашното множество организации, което по-лесно може да бъде „обяснено” с принципа на редукционизма – т.е. ако разложим това множество на отделни съставни части и изучим всяка една от тях, ние бихме могли да знаем всичко за цялото множество. С други думи – съвкупността от сегашните NGO още не е дала ново системно качество - което е резултат от синергетичния ефект на тяхното взаимодействие и не може да бъде изведено директно от индивидуалните нива на амбиции, цели, способности, ресурси и проекти на отделните организации.
  В този „дискурс” - изграждането на подобна структурна група, ние трябва да имаме като водещи приоритети главните и същностни проявления, свойства, „битности”, „наративи” на всяка една холистична и синергетична система:
     ▪▪ „архитектура” – системната архитектура трябва да бъде максимално мрежова, позволяваща самообучаване, самосинхронизация и автокоординация.
Поради естествения за NGO стремеж към децентрализация, е ясно, че тези организации трудно ще позволят каквато да било строга йерархия помежду им - това противоречи на самата тяхна природа. Но изграждането на тази мрежа е резултат от усилията не само на NGO, а и на институциите на властта, които трябва да осъзнаят, че най-краткият път към саморазрушаване на структурата и изпразване на дейността на NGO от съдържание е изкуственото, водено от користни или партийни съображения фаворизиране на едни NGO за сметка на други. Всяко такова фаворизиране нарушава „пазарно-либералната” логика на дейността на NGO и те ще продължат приоритетно-, проектно- и финансово-ориентираните си миграции. А качеството на продукта, който ще получават от тях институциите на властта ще падне, защото фаворизираните структури рано или късно, в естествените си усилия да запазят своя статут на фаворитки, ще започнат да обслужват властта и да й казват точно това, което тя иска да чуе.
     ▪▪ „правила” („облечена в норми воля на вземащите решения”) – трябва да продължат усилията за създаване на нормативна база, която: (1) да стимулира развитието на неправителствения сектор; (2) да повишава прозрачността и отчетността в него; (3) да създава условия за достъп на NGO до информация; (4) да установи завишени изисквания към държавните служители в сферата на националната сигурност - като напр. за заемане на длъжности в нея се изискват съответното образование и квалификация. Заедно с други мерки за контрол и стандартизиране, това ще би повишило ролята на образованието, а може да се повиши и качеството му. Подготовката на бакалаври и магистри в сигурността и отбраната ще увеличи съответно притока на подготвени специалисти и в NGO.
     ▪▪ „ценности” – един от най-чувствителните елементи на изграждането на работещ и ефективен неправителствен сектор в сигурността и отбраната. У нас все още преобладава механичното възприемане на външни модели и практики. Трябва да работим за гъвкаво, отчитащо националните традиции и специфики въвеждане на съвременни модели и практики – с разбирането, че ако те някъде дават добри резултати, не следва, че автоматично и буквално внедрени тук, те ще дават същите добри резултати. Освен това ни е необходимо изграждането на култура, традиции и нагласи за взаимодействие: както вътре в NGO сектора, така и между NGO сектора и институциите на властта. Третият етап от нашата периодизация по-горе показа, че от засилената роля дори само на някои NGO в сферата на сигурността и отбраната печелят NGO като цяло – „прииждащият прилив повдига всички лодки”, а чрез процеждане (“trickle down”) се прехвърлят част от ползите, облагите и доходите от повече към по-малко успешните NGO.
  NGO поне в известна степен трябва да създават помежду си отношения и общност, които в идеалния си вид навярно биха отговаряли на представите на Айн Ранд за „свободно, мирно, процъфтяващо, доброжелателно, рационално общество”, т.е. за общество, базирано на рационалния егоизъм, съгласно който всяка организация преследва своите цели и проекти така осъзнато и разумно, че максимизирайки своите ползи, максимизира ползите и за цялата общност [6].
     ▪▪ „ресурси” – говорим както за човешките, така и финансовите ресурси (макар че е малко обидно хората да се наричат ресурси и предишният „Личен състав”, намекващ поне някак за работа с „личности”, да се подменя с „Човешки ресурси”). Вече споменахме, че качеството на човешкия потенциал може да се подобри чрез завишени стандарти за наличие на образование и квалификация – националната сигурност не е нещо, от което като от футбол разбират всички.
  Националната сигурност трябва да се изучава, а изучаващите я трябва да имат стимули да го правят максимално задълбочено, защото то си струва и се заплаща. Нужна е система за изучаване на националната сигурност - постоянно и „през целия живот”. В мрежовото време за разлика от йерархичното, няма такова понятие – „знам нещо веднъж завинаги и то ще ми осигурява работа и прехрана през всичкото време”. В стратегиите, базирани не на ресурси, а на цели, вече не се търсят такива задачи, които отговарят на нашите знания, а се търсят такива знания, които отговарят на стоящите за разрешаване задачи.
  Силата на неправителствения сектор и на знанията, които той произвежда се определят от качеството на хората, заети в този сектор. Развитието на NGO сектора, на тази уникална индустрия за експертиза и професионализъм би го направило атрактивен за реализация, би съхранило за националната сигурност редица политици, специалисти от администрацията, бивши хора под пагон. А това пък би им дало възможност, докато са в политиката, админстрацията или силовите структури спокойно и без страх за бъдещето да работят преди всичко за националната сигурност, а не толкова за нечии интереси. Защото рискът от неясно бъдеще ще бъде по-малък ако извън политиката, администрацията и службите ги има тези NGO-резервоари, където те да продължат дейността си.
  Що се отнася до финансовите ресурси, то държавата и бизнесът трябва да инвестират повече средства за проекти и разработки в сферата на отбраната. Българската държава, иначе особено щедра към различни социални трансфери „на калпак”, гледа на финансирането на проекти, по които могат да работят NGO, като на досадни и напразни разходи, а не като на инвестиции в сиво вещество, в качествен мениджмънт, в стратегическо мислене и добри практики.
  ■ „Институции” – отново ще кажем, че структурирането и развитието на NGO сектора не е въпрос само на NGO сектора, но и на институциите на държавата.
     ▪▪ „Парламент”:
      (а) Трябва да се развиват добрите практики на взаимодействие на парламента с неправителствения сектор, в т.ч. въвеждане на неформални (и дори формални) изисквания за експертна оценка от NGO на концептуални и нормативни документи, приемани от парламента (закони, отчети, доклади за състоянието на националната сигурност и за отбраната и въоръжените сили).
      (б) Парламентът може да привлича NGO за организиране на кампании за информиране на общественото мнение за различни аспекти на политиката за сигурност и отбрана и на външната политика – доколкото Народното събрание е върховният орган, който по самия замисъл и като същност на демократичния процес е най-силно заинтересован да държи ръка на пулса на обществените нагласи и да полага усилия политиката да бъде разяснявана на обществото.
      (в) Важно е да се урегулират на съвременно законово равнище практики като лобизъм и групи за натиск - това ще помогне NGO да бъдат отделени от лобистките организации и така NGO ще излязат от