Работейки над книгата "За Прогнозирането", аз чета и осмислям множество монографии. Донякъде подведен от заглавието, зачетох книгата на Михаил Решетников "Психология войны. Прогнозирование состояния, поведения и деятельности людей", 2018 г.

Тази книга е публикувана навреме! След 2022 година това би било невъзможно. Тя е направо убийствена! Не само защото разказва за зверствата на съветския т.нар. ограничен съветски контингент в Афганистан (срещу този контингент също са извършвани ужасни зверства). Но и защото разказва, показва и доказва зловещото отношение на държавата и обществото в СССР към военните, изпратени от съветската власт да се сражават някъде и за нещо. Това зловещо отношение е една безумно чудовищна вековна традиция!
Да напомня ли как всички инвалиди, включително "самоварите" без ръце и крака, след т.нар. Велика Отечествена война, са били събрани като човешки отпадъци и изхвърлени далеч от градовете, за да не ги гледат хората и да не замърсяват съветската действителност.

Аз като учещ се в Харков имам преки спомени от времето на афганската война. Наблюдавахме през прозореца една и съща картина, понеже близо до нас бяха военни блокове. Спира черна кола. Разнася се ужасен сърцераздирателен вик. Тропот като от стадо обезумяли диви коне. Появява се млада жена - сестра, съпруга или дъщеря - крещи, пищи и се опитва да отвори багажника на колата. Оттам изваждат пломбиран отвсякъде огромен, сякаш оловен или цинков съсъд-ковчег. Първоначално, кой знае защо, не дават на младата жена да го докосне. След малко докуцуква възрастна жена с разпуснати коси и готови да изхвърчат от орбитите си плувнали в сълзи очи - майката... Тя се тръшва до студеното оловно или цинково чудовище, прегръща го и пищи, скубе си косите, тръшка се и си удря челото в земята. Докарали са нейния син. Но тя не може да го види. Той е затворен завинаги. Военните ѝ подават някакъв пакет, като увит със стар брой на "Правда" - документи, пагони, може и някоя метална значка. И ѝ подвикват да се прибират по-бързо, да не правят зрелища.
По-късно погребват загиналия някъде по периферията на полузапустяло гробище - за да не се вижда от народа и да не разваля картината на съветския соц (совок).

Една и съща картина, много пъти.

Това е държава, в която емпатията се ликвидира с огън и меч.

Емпатията е основата на обществото, на гражданското общество. Хората, способни на емпатия са потенциално вредни. Затова и в СССР, и в Русия на Путин емпатията се изкоренява, изчегъртва, изгаря и издира до оголени нерви. Емпатията е пряка опасност за диктатора. Тя няма място в държавата. Тя е съпротива, тя е подривна.
При Путин (защото за разлика от соца където имаше някакви ценности, а днес в тази чудовищна Русия ценности няма) емпатията е враг номер 1 на режима. И постепенно Русия стана страна без емпатия. Без грам емпатия. Това вече не е общество, а атомизирани индивиди, между които и Путин няма общество. А само сляпо подчинение, сляпа вяра, сляп страх и сляпа омраза към всичко друго, което си позволява да е нормално, да е демократично, да е европейско, да е цивилизовано. И главното - да не е руско. А значи да не е грозно, алкохолизирано, освирепяло, озлобено.

Соцът бе път към никъде. Той бе задънена улица. Нахалост загубено социално време. Стратегическа заблуда.
Но в българския соц като цяло не се воюваше с емпатията. Дори ако емпатията не засягаше "голямата правда", т.е. БКП, Живков, пролетарската диктатура, марксизма-ленинизма, развитото социалистическо общество, тя се толерираше. Имаше "малка правда". Т.е. поощряваше се възмущението от отделни грешки на отделни места от отделни хора, дори отделни партийци. Между редовия човек и висшата бекапейска власт имаше множество структури - Комсомол, Партия, Профсъюз, ОФ, контролни комитети, специални кутии и книги за жалби и забележки - където обикновеният човек можеше да се оплаче, да надигне глас, да критикува, да си излее възмущението, да си каже думата, да се почувства поне малко значещ. Това бяха социални отдушници - лицемерни, но отдушници, каквито в СССР нямаше и не можеше да има.
Не, не идеализирам наенския соц, но част от дефектите на формалната ни в голяма степен и в немалка степен фасадна демокрация днес е невъзможността днес малкият човек, несправедливо мачканият човек да бъде чут. Той няма на кого да се оплаче. И в частни, и в държавни фирми и администрации дерибейства Босът, той мачка, той унижава, той насилва, той опипва, той уволнява. Аз преди време се борих срещу такъв тъпоъгълен и циничен бос не къде да е, а във Военна академия...

А как е в Русия на Путин вие дори нямате толкова развинтена фантазия, за да си представите.
Русия на Путин е държава чудовище с общество монстър. Без емпатия, без нищо високо технологично, без никакво вървене напред към Четвъртото десетилетие на Третото хилядолетие, без никаква друга стратегия освен граби, насилвай, съсипвай, убивай в името на хищнически, имперски, мизантропски, параноични, мегаломански т.нар. руски национални интереси.

Тръгнах в началото от цитираната по-горе книга. Както показа Войната срещу Украйна, разпадът на СССР не прекъсна мракобесната тенденция на унищожаване на емпатията в Русия, а доведе това унищожаване до неговия абсолютен и абсурден край.

05.08.2025 г.