Когато преди години имах достатъчно време да се интересувам от спорт (сега ми е свидно да си позволя такъв лукс - толкова много други, по-важни и интересни неща има, на които си струва човек да посвети своето все по-бързо отлитащо време), аз също съм преживявал и съм се радвал на успехите на българските спортисти.
  Но си признавам, когато тогава с гордост и национално надъхване ни обясняваха огромните усилия, адското претоварване, медицинските въздействия и колосалните изисквания от партийното и държавно ръководство за успехи с цената на всичко и на всяка цена, изпитвах много силни съмнения за смисъла! За смисъла на така завоюваните победи.
  Особено ме смущаваха два спорта - вдигането на тежести и художествената гимнастика. Наистина, без да съм разсъждавал твърде зряло и издълбоко, аз не разбирах напълно защо е нужно така да бъдат изтезавани организмите и психиките, телата и душите на тези млади момчета и момичета.
  Пред очите ми в Перник се разигра и бе съпреживяна драмата на големия наш щангист, може би той щеше да бъде най-големият - Валентин Христов.
  Но такова напрежение, такъв треньорски, инквизационен тормоз, такива препарати, такова бъхтане по 16 часа в залата, което тогава се поднасяше като геройски подвиг на социалистическия труд и като доказателство за несломимата воля на социалистическия човек - това не можех да го приема и не го приемах...
  Някой може да каже, че само така се достига световният връх. Не знам, не съм бил спортист, камо ли голям спортист, шампион. Предполагам, че не става без огромен труд. Знам какво ми струва на мен като четене, мислене, писане, творене, преподаване, всеотдаване, да държа високото си ниво на учен в националната сигурност.
  И все пак в анормалността, в издевателството над човешкото, в треньорската жестокост, в медикаментозната намеса в здравето на младите хора - във всичкото това и преди, и сега съм чувствал много и много прекомерност, прекаленост, пресилване и престараване, които не си струват, защото са за сметка на спортистите...
  Сега се вълнувам за това българско момиче, за това талаантливо българско дете, дете на България, което е на границата на живота и смъртта, моля се да оцелее, да оживее, да остане човек, да не си отива.
  Никого не укорявам, не съм обвинител, не говоря истини от последна инстанция, но всичко в мен се бунтува при мисълта в какво се е изразявал животът на това дете и на другите прекрасни български деца от отбора!
  Вдигането на тежести у нас умря, отиде си, има някакви последни агонизиращи потрепвания, тръпки в безжизненото му тяло.
  Но ми се струва, че художествената ни гимнастика продължи да действа в гонитбата за медали и победи, по същия начин, както някога. Без да съм специалист, говоря го като баща и гражданин, като педагог и обикновен българин - смятам, че това са отречени методи, такава жестока репресия над децата, такива методи от времето на зрелия соц, такъв манталитет за гонене на първите места, за мен са неприемливи!
  Не искам да споменавам имената на Големия треньор и Голямата треньорка, но ако с края на щангите отидоха в миналото и методите и жестокостта на Големия треньор (жестокост към себе си, към здравето и живота, организмите и психиката, телата и душите на щангистите), то това не се случи с методите и жестокостта на Голямата треньорка! Те са живи, те продължават да са основната машинария във фабриката за производство на шампионки. Те са рецидив, те така са формирали манталитета на дошлите след Голямата треньорка, че нейните наследнички на треньорския мостик разбират нещата само и единствено така - кръв и пот, изтезания и мъчения, лишаване от радостите на младостта и амортизация на сетивата и съзнанието.
  Страх ме е, но не мога да не го кажа - сякаш имахме едно масово предчувствие, поне онези, които не смятаме, че всяка победа си струва и всеки успех е безценен, че рано или късно нещастието щеше да се случи.
  Случи се...
  Дано само това прекрасно българско дете оцелее, оживее, защото неговият живот е прекалена цена за тържеството на методите, преследващи победата с цената на всичко и на всяка цена...
  
  15.06.2016 г.