Един мой приятел тези дни въздъхна: "Уморих се от България!".
  А друг мой приятел, сблъскал се със зловещата действителност на нашата здравна система тези дни ми сподели разни неща за сблъсъка си със здравната система.   На гърба си е изпитал това, което преди повече от 10 години бях писал в един анализ до президента Първанов (който бе социален президент на думи, а на дело през целия си първи мандат, докато аз бях там, нямаше секретари по здравеопазването и по образованието, но пък имаше трима секретари по външната политика, един по националната отбрана, един по военната сигурност и един по националната сигурност, плюс пиари, плюс скучаещи аналитици и тичащи си по нещо свое икономически халееви комети; ето защо в конкретния случай за здравеопазването му бях писал аз - така или иначе тогава национална сигурност в администрацията му бе това, с което никой друг не иска да се занимава и трябва, следователно, да се занимава секретарят по националната сигурност):
   „В България болният, който няма пари, власт, познати лекари, деца, готови да се грижат за него, или добри приятели, той просто ляга и умира.”
  И ето, този мой приятел изрече нещо и очевидно, и очевадно:
  - Такива като нас с теб от говорещото, мислещо, четящо, съпротивляващо се малочислено малцинство, сме в капан, от който няма излизане. Ние сме заложници доживот на онова многочислено мнозинство, което безразлично мълчи, демонстративно не мисли, агресивно не чете и е брутално пасивно спрямо всичко, което се случва в страната. Ако това многочислено мнозинство не си мълчеше винаги и за всичко, ако бе направило поне елементарно усилие да размишлява над случващото се, ако четеше, вкл. за постоянно изнасяните далавери (вкл. ако бе прочело убийствените разкрития на Цветан Василев за днешната ни политическа, икономическа, финансова и силова власт), ако се бе досетило, че с тази си пасивност е просмуканата с радиация и тежки метали почва, върху която вирее днешното уродство, наречено власт, тогава би имало поне някакъв шанс за България. А така – ние сме твърде и твърде малко, за да може нещо да се промени. И ще ставаме все по-малко, ако въобще нашият брой днес не е стигнал вече величината на статистическата грешка.
  
  Този наш разговор имаше продължение днес - на по чашка нервно кафе същият мой приятел ми разказа още дивотии, които умът не може да побере, а съзнанието – да асимилира.
  Надишал се е достатъчно въздух от ужасната БГ действителност на здравната ни система. Да, за него названието на държавата ни вече не е България, а БГ – като държавата на ББ, ЦЦ, ДП, ЦВ... Не е очаквал, не е предполагал, не е допускал, че от интензивен сектор могат да изписват за 5 дни с тежък инсулт, защото по клинична пътека било така. Те могат да заплатят за по-голям престой, за по-продължително лекарско наблюдение! Но не - клиничната пътека е по-важна, човекът не е важен, той е име от клиничната пътека, в която явно има повече кинти отколкото самото заплащане за оставане...
  А за трагедията, наречена Проект за пилотно усвояване на пръстови отпечатъци просто не му се говори. Самият пациент е в толкова тежко състояние, че не може по никакъв начин да дава три пъти пръстов отпечатък, а пък необучения персонал е принудил, при пълната спешност на случая, моя приятел да даде 7-8 пъти пръстов отпечатък, за да се задейства системата.
  Животът му се е скъсил докато са бягали по коридорите да гонят като прилеп то прилепи старши сестри, сестри и лелки – и то не помощ на болния, а за могат да подготвят документално всичко от БГ здравната действителност.
  За пореден път с моя приятел стигнахме до извода, че българската здравна система е така създадена, че да печели от това – да има повече болни хора, защото болният човек или близките му са готови да дават под и над масата, пред и зад вратата – в името на здравето, на оцеляването, на живеенето... Нашата здравна система припада или полудява от радост и задоволство когато някой се разболее! За нея колкото повече болни, толкова повече. Тя направо прилича, само че в много по-зловещ образ, на онзи познат травматолог, който като се заледят улиците на София, се шегува: Счупеното носи щастие!
  Дето казваше някога един приятел – това не е задънена улица, това е еднопосочна пътека към пропастта. Еднопосочна клинична пътека. В държавата БГ.
  
  17-21.09.2016 г.